Сардиния

След Раят на Небето, на Земята са Сейшелските острови и Сардиния. На първото място не съм бил, малко ми е рано! Но за другите, гарантирам! Бях и на двете!

         Предстоеше ми най-опасния преход. До Сардиния – през нощта. С огромно внимание се изнизах от пристанището на Махон и с ударна доза адреналин се насочих към черната паст на нощта. Морето бе чуло молитвите ми и вълната бе поносима. Не повече от метър височина. Със свито сърце отвръщах глава назад, където последните светлини на острова линееха в нощта. След около час съвсем изчезнаха и се оказах сам в открито море. На лодка с един двигател. Неща абсолютно недопустимо, още повече, че яхтата беше от клас, позволяващ само крайбрежно навигиране. Но бях тръгнал и връщана назад нямаше!

         Около 02.00 в ляво зад мен забелязах някакви светлини. Ясно, имах си компания! Но с течение на безумната ми авантюра, тези светлини ставаха все по - ясни и идваха все по – наблизо. Докато в 02.30 до левия ми борд не се извиси една 40-50 метрова мегаяхта. Ако не вземех мерки, определено щях да се забия в нея. Идвах от левият й борд, и бях с предимство. Но не забравих най – важното правило, научено в капитанските курсове: „Видиш ли нещо по - голямо пред теб, спри, и му дай път!”

         Мегаяхтата спази морските закони и намали. Но аз бодро и махнах с ръка, че и давам път. Нямаше начин да не ме видят. Бяхме на някакви си 30 –тина метра разстояние. Само отнех газта за да не се разбия в следата, която оставаха мощните й газотурбинни двигатели. Мъдро решение! Вълната зад голямото корито бе поне четири метра висока.

         Разминах ме се и с олекнало сърце продължих по 39 – ия паралел. Но не минаха и 15 минути, когато отпред се появи огромен танкер с курс към Испания. Главата ми успя да роди само една тъпа мисъл: „Егати тарапаната в средата на нищото, по никое време!” С танкера се разминахме на едни добри 200 – 300 метра. Успокоен запалих цигара, глътнах малко студено кафе и ... отново напред!

         Докато имаше луна – добре! Следиш вълната – особено деветата - зяпаш наоколо, и не ти пука. Но когато се скри, адреналинът отново се върна с библейска сила. Само аз си знам какво ми беше. Но след малко се успокоих. Стана ми безразлично как ще завърши тази идиотска авантюра. С пълно гърло си запях за кураж, и смело продължих в непрогледната тъма.

         Най – накрая, около 06.30 започна да се разведилява. Първите лъчи на слънцето ме завариха да презареждам резервоара. Отне ми 45 минути.

         Като ви казвам, че романтиката в морето е само по филмите – вярвайте ми!

         Вълната леко се беше вдигнала, но вече бе светло и аз смело продължих напред. Някъде около 08.30 от морската полиция се опитаха да се свържат с мен по радиото. Бях се тръскал цяла нощ и, разбира се, не им отговорих. С което си заслужих персонална инспекция.

Преди да вляза в залива на Ористано, нещо пообърках курса и за малко да се хакна в останките на един потънал кораб под нос Сан Марко. Античната наблюдателна кула благосклонно изгледа нелепото ми изпълнение и под 45 ° се отправих на северо – изток към марината Торе Градне.

Тя има два входа, и докато се чудех през кой да се мушна, до мен изникна впечатляваща гумена лодка с двама граничари. Да ви кажа честно, отдъхнах си! До сега не ме бяха проверявал. А и аз от къде да знам, че в северната част на залива има полигон за тренировки на военната авиация.

Момчета ме спряха. Единия се качи на лодката и огледа внимателно. След като им казах от къде идвам ме изгледах доста странно. По – късно разбрах, че този поглед ще ме следва чак до Гърция. Защото, когато се представих в офиса на марината и шефът й разбра,че: съм минал 500 км през нощта, със 7 метрова лодка, с един двигател, САМ...Изправи се до бюрото, отмести поглед към прозореца и промълви: „Джорджи, ти си малко луд!” След това ме изгледа...вече знаете как...

Много често границата между смелостта и лудостта е толкова ефимерна, че се губи в емоцията от преживяното. Но, повярвайте ми, адреналинът остава!

         На другия ден Нептун отново показа характер и се наложи да поостана няколко дни. Достатъчно за да разгледам град Ористано. С неговите красиви жени, кристални плажове и шепот от вековете.

ОРИСТАНО

         Градът е сравнително млад. Образувал се е като убежище от постоянните набези на сарацинските пирати. Местните набързо напуснали първоначалното си убежище - град Тарос. Явно нос Сан Марко не предлагал най – удачната защита. За това, те набързо заобиколили залива и се установили на новото си място. Като по – нов град, историята му спестила срещи с жадните за кръв римляни, варвари, бербери и вандали.

         Но бурния и свиреп нрав на жителите му спомогнал, щото в Средните векове, почти цяла Сардиния била под тяхно управление. Което разбира се спомогнало за разцвета и благосъстоянието на града. Католическата църква взела своето и се отблагодарила с построяването на много, впечатляващи с размерите си и пищност църкви и катедрали. Няма да ги изброявам, защото не са една и две.

         Като се мине през вдигнатата през 1290 г. „Кула на Свети Христофор”, та се стигне до завършената през 1634 г. църква „Свети Доменик”. И поне дузина между тях. Удобното е, че всички те се намират в старата част на града. И при добро желание, могат да се посетят в рамките на един ден.

         Между многото видни личности, и национална героиня, се отличава колоритната Съдия Елеонор. Тя дълги години раздавала правда и мъдри съвети. Явно, и на времето, да си съдия е било далавера. Защото Елеонор поела занаята от баща си, и с годините фамилната власт се разпростряла почни над цяла Сардиния. Нищо не се случвало без тяхно одобрение. Родена през 1343 в Каталуния, била дъщеря на Марианус от Арбореа – западна Сардиния. Както си му е редът, за да запази власт и владения, татко й я оженил за мастит големец от Геноа. Но нашето момиче не било глупаво. Наследило постта от баща си, и смело се гмурнало в правосъдната мъгла. Бракът й осигурил мир и спокойствие за следващите 20 години. И имала достатъчно време за градивни инициативи.

         Елеонор създала Carta de Logu – нещо като Наказателен Кодекс, който влязъл в сила през 1395 г. Той определено бил изпреварил времето си, защото просъществувал чак до 1861 г. Когато островът се присъединил към Италия. Не напразно Съдия Елеонор и днес е почитана като една от най – видните и героични личности по тези земи.

         Но мен ме чакаше път. Отделих няколко дни на кули, катедрали и църкви. И обилно поляти с бира морски деликатеси. На 4-тия ден отблъснах, и поех на юг, към Кбляри. Докато стигна до пролива между островите Сан Пиетро и Сан Антониоко, доста се замислях дали да не се върна. Нептун определено не беше на кеф. Мистрала мощно подпираше десния ми борд. С доста зор преминах пролива и завих на изток. За щастие вятърът и вълните бяха попътни, скоростта прилична и на няколко пъти винтът изсфистя във въздуха. Но пък от друга страна доста бързо стигнах да следващата спирка – Марина ди Капитана.

         Отново чистота, спокойствие и усещане за чужда планета. И тези убийствени залези зад кулата на Пула. На другия край на залива, където сред античните руините, Средиземноморието е такова, каквото е било някога.

КБЛЯРИ

Свидетелства за първите заселници датират още от праисторически времена. Явно и те са оценявали по достойнство обширния и добре защитен залив. Трудно е да се каже, че градът е създаден от някоя определена нация. Още в 8 – ми век пр. Хр. финикийците, верни на търговския си дух усетили преимуществата на близките лагуни и започнали строеж на малки селища. Едва след тях, Картагенците урбанизирали района и градът започнал да придобива по – цивилизован вид.

         На хоризонта се появили римляните, и както вече знаете, първо изравнили Картаген със земята. През 238 г. пр. Хр. се върнали в Кбляри,но постъпили по - градивно. Високо оценили стратегическите параметри на пристанището и след като надлежно го укрепили, се заели с града. Прибавили течаща вода, тротоари, градски площади, павирани пътища и улици, складове за сол и пшеница, и...ново гробище.

         Византийците също се отбили, но не били прието радушно. Заместили ги Готите, ама след това пак били прогонени от Византийците.

         Но и те не били последни. Успоредно с навлизането на католицизма, градът преживял период на разцвет и благоденствие. След време тосканците от Пиза се завъртяли наоколо, провели няколко битки и останали. За кратко. Срещу религиозно влияние в Испания, видния интригант Папа Бонифаций VIII харизал Сардиния и Корсика на Джакомо II от Арагон. Той изпратил мощна флота, но след няколко раздумки, мирният договор бил подписан и се избегнало проливането на кръв.

         След това се заизреждали кой ли не? Англичани, холандци, австрийци, французи, италианци...

         И всички те са оставили частица от себе си в Кбляри. Един изумителен град пропит с много екзотика и турболентна история. Място, който трябва да посетите! Доверете ми се!  

         Но но мен ми оставаха още хиляди километри път. В Марина ди Капитана се забавих доста, защото исках да направя преход направо до Сицилия. Щях да съкратя много път, но времето не ми позволи. Тогава реших да отида до Ла Галета, на западния бряг и от там да пресека морето до Анцио в Италия. С мъка на сърце напуснах това лоно на спокойствие, лазур и много история. Прехода отне около девет часа и следобеда пристанах в простанището. Доста занемарено и с изгорели светлини на входа. Но за сметка на това – безплатно. Пак трябваше да изчакам няколко дни за хубаво време. Щом не плащах, това ме устройваше. Защото ми казаха, че ако бях предпочел някоя марина по – насевер, яко щях да се изръся. А там беше архипелага Мадалена. Рай, който могат да си го позволят само най – богатите. Не напразно на остров Порто Ротондо е и вилата на Берлускони. Не е глупав Силвио! Знае къде да отмаря!

         Но той ми беше последна грижа. Предстоеше ми преход до Анцио. Нови 300 километра в открито море, и една много неприятна среща с огромен делфин...

Георги Джендов