Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: georgesavoy
Категория: Политика
Прочетен: 590587
Постинги: 205
Коментари: 522
Гласове: 176
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Постинг
12.03.2015 20:36 - Евреите били истинските господари в Османската империя
Автор: georgesavoy Категория: Политика   
Прочетен: 3291 Коментари: 0 Гласове:
0



България под турско-еврейско робство (ХIV-ХIX в.)  
 
 

След падането на Търново през 1393 г. борбата срещу турските поробители продължила. Фактически от турското нахлуване на Балканите в 1352 г. до Освобождението през 1878 г. съпротивата не преставала. Първите 50 години от османското нахлуване били най-кървавите и българите дали най-много жертви във войните с турците. Тази героична саможертва на българите спасява до голяма степен Източна Европа от опасността да попадне под турска власт, тъй като задържа турците по-дълго време на Балканския полуостров в стремежа им да овладеят и подчинят новите територии.

По време на турското робство българите вдигат 14 големи въстания и участват в над 50 похода на християнски държави срещу турците.

По-важни от тези събития са:

- походът на воеводата Стефан Елеазар в 1402 г.
– въстанието на Шишмановци в 1405 г.
– въстанията на богомилите в 1413 г.
– походите на Владислав III Варненски в 1443-1444 г.
– походите на Георги Кастриот (Скендер бег) 1443-1467 г.
– въстанието в Прилепско в 1564 г.
– въстанието на войниганите в Панагюрище 1575 г.
– Търновското въстание в 1595 г.
– бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г.
– Търновското въстание в 1686 г.
– Чипровското въстание в 1688 г.
– Марино въстание в Търново през 1700 г.
– участие на софиянци в Австро-турската война от 1737 г.
– гръцко-българската завера в 1821 г.
– Знеполското въстание в 1830 г.
– Берковското въстание в 1835 г.
– Върбановото въстание в 1837 г.
– Пиротското въстание в 1838 г.
– Априлското въстание в 1876 г.
– Илинденско-Преображенското въстание в 1903 г.

Всички тези въстания и походи са добре обобщени в книгата на Й. Йосифов за българските въстания (72). Той дава и подробни данни от съществуващите документи за българските жертви, турските зверства сред мирното население, избиванията, непосилните данъци, налагани от евреите бирници, и Геноцидът, извършван над българите.

Йосифов отбелязва и предателската роля на сърбите, венецианците и генуезците, които провалят втория поход на Владислав III Ягело (Варненчик) през 1444 г.; очевидно по указания на Синедриона, отново в играта се включват еврейските банкери от Венеция:

„… Папа Евгений IV не бил доволен от постигнатите резултати и затова Владислав III нарушава мирния договор и през пролетта на 1444 г. отново настъпва – този път в Северна България. Той минава Дунав при Оршова, превзема Видин, Никопол, Шумен, Калиакра, Каварна и обсажда Варна. Към войските му се присъединяват нови хиляди доброволци от Северна България. Всички земи между Балкана и Дунав биват освободени. Но в най-решителния момент, когато Владислав е бил пред Варна и освобождението на Северна България се решавало, сърбите, венецианците и генуезците изменят, като венецианците и генуезците със своята флота прекарали войските на султан Мурад II от Азия през Босфора и Черно море за Варна, а сръбския деспот Юрий Бранкович не искал да си разваля приятелството със султана и не позволил на българите в Македония начело със знаменития Георги Кастриот (Скендер бег) да се присъединят към Владислав…“ (72).

Редица историци отбелязват изключително подлата роля на, която играят венецианските евреи банкери и евреите в Константинопол по отношение завладяването на Балканите и по-специално България от турците. Те изиграват и ключова роля за падането на Константинопол в 1453 г.

„… Венеция се стремяла с всички средства да опази своето място в търговския обмен на Източното Средиземноморие, за да съхрани застрашените си владения и да разшири господството и влиянието си в други балкански земи. Затова тя непрекъсната лавирала между Унгария, османците и Генуа и използвала разединението и затрудненията на онези балкански страни, към които отдавна насочвала домогванията си…“ (66).

Повече от очевидно е тясното сътрудничество на евреите -търговци и банкери, и особено евреите роботърговци, които оценили потенциала за печалба в разрастващата се Османска империя. Евреите всячески подпомагали този процес за утвърждаване властта на турците, естествено за сметка на поробените народи, които били ограбвани и унищожавани тотално!

Николай Станишев отбелязва: „… Обезглавяването на българския народ продължава през цялото четиринадесето столетие – с меч, чрез заточаване, или „чрез договор“ (васалитет), т.е. временно самозапазване, което завършва пак с меч или заточване, а понякога с потурчване.

image

Евреи – бирници на Османската империя, събират данъци от български производители еснафи (по Йонков)

image

„Жестоко робство“ – графика от Феликс Каниц (по Йонков)

Обезглавяването на българския народ продължава и през петнадесетото столетие, по времето на големите турски междуособици, когато българите направили първите бунтове и опити за въстания…

Целенасочено голяма част от българската аристокрация била ликвидирана и само малка част успяла да се укрие в провинцията или да емигрира в чужбина.

Обезглавяването и обезкървяването на българския народ продължило през цялото робство, след всеки бунт, след всяко безнадеждно въстание. Същевременно турските завоеватели започнали да настаняват в българските земи – средището на Полуострова, големи количества свое население и по този начин обезсилвали още повече България…“ (135).

Както вече споменахме, евреите спомогнали и за падането на последната християнска крепост и убежище на православието – Константинопол, който бил завладян от турците. В това пъклено дело и предателство участвали най-вече венецианските и генуезки банкери евреи, както посочват редица автори, при това с еврейски произход (53, 56).

Дейвид Дюк*, бивш американски сенатор, в своята книга „Еврейският въпрос през очите на американеца“ директно посочва, че още през XIII в. византийските евреи подържали окупационните армии на турците, а през XV в. подържали турците и при последното завоевание – Константинопол. Той обяснява, че по същия начин и по същите причини евреите са поддържали и завоюването на Южна Испания от сарацините. След окупацията на мюсюлманите, те били в управляващото правителство (53).

Еремеев и Мейер* потвърждават, че предателството в Константинопол дошло от предградието Галата, което било официално венецианска и генуезка колония и където живеели много еврейски търговци и митничари. Те помогнали на турците да прекарат по суша до залива „Златния рог“ над 70 кораба, необходими за решителния щурм на града, и снабдявали окупаторите с провизии (56, 67). Никола Ватен посочва, че търговците от Галата запазили един двусмислен неутралитет, доставяйки и на едната, и на другата страна провизии и сведения -нещо типично за евреите винаги да работят като двойни агенти и да извличат печалба от войната („Двама се карат – третият печели“) (67).

От своя страна Рънсиман посочва, че операцията по превземането на Константинопол била стимулирана активно от личния лекар и съветник на султан Мехмед II – италианския евреин Джакомо ди Гаета*. Той посъветвал султана при щурма на града да се използва артилерия (нещо ново тогава) и установил връзка с унгарския инженер Урбан – специалист по леенето на топове (123).

След падането си Константинопол пострадал силно и бил разграбен и частично разрушен.

Турските войски не влезли единствено в Галата, където имало и доста синагоги!…

Симптоматично е, че нападението над Константинопол започва на Великден или на еврейската Пасха, като очевидно с този красноречив знак някой от Синедриона символично искал да каже нещо на православните християни!… Тази зловеща символика сполучливо се допълва от османския хронист Мехмед Нешри (106), който при описването на битката за Константинопол казва, че „копията на газиите (бойци за вярата) понесени като Мойсеев жезъл, се чинили на тираните неверници седмоглави змейове…“

При превземането на Константинопол безвъзвратно били унищожени и разрушени множество християнски църкви (и нито едно синагога!), а най-красивите и внушителни от тях, като „Св. София“ например, били превърнати в джамии. Изгорени били множество безценни библиотеки и ръкописи и поругани и осквернени редица християнски ценности и реликви. По същия начин турците и техните наставници – евреите, действали и в България.

Според Куев турците, а по-късно и гръцките фана-риоти, командвани от Цариград (Константинопол, Истанбул) целенасочено първо унищожавали културните средища и книжовните ценности, преди всичко български ръкописи и книги. „Сякаш целта е да се заличи от лицето на земята всичко чуждо, всичко немохамеданско, всичко българско, всичко християнско. Във връзка с посещението си в Търново през 1838 г. френският пътешественик Ами Буе пише, че там мохамеданите са унищожили всичко, което би напомняло за българската народност. А казаното от Ами Буе за Търново важи и за много други градове, села и области у нас и изобщо на Балканския полуостров…“ (82).

Куев описва също, че много манастири, църкви и книгохранилища по време на турското робство били опожарени и хиляди български ръкописи и старопечатни книги били унищожени и безвъзвратно загубени за народа ни. Това се случвало и по вре-ме на многобройните бунтове и въстания на българите срещу османската власт. Пострадали много и манастирите в Атон („Света гора“), сред които българският манастир „Зограф“.

Според Куев систематично и организирано унищожение на българските писмени паметници започва от втората половина на XVIII в., когато цариградският патриарх Самуил успява да закрие през 1766 г. сръбската Ипекска патриаршия и на следващата 1767 г. и българската Охридска архиепископия. От друга страна, той нарежда да се горят българските и славянските книги и да се служи в черквите само на гръцки. Тази задача се възлага на калугерите таксидиоти от Атон, които биват изпращани по различни краища на Балканския полуостров. Някои специалисти приемат не без основание, че гръцките фанариоти с подмолните си действия са унищожили в този по-късен период много повече български писмени паметници, отколкото турците (82).

По този повод Иван Селимски пише следното: „Те, фанариотите, дори дирят навсякъде и в манастирите, и в черквите, и в частните къщи да открият остатъци от стари съчинения, които като някогашните книги на уж неблагочестивите ни прадеди, не са свещенни, а са противни на нашата православна религия, та ги хвърлят в огъня. Така подобно нещо се случи и в мое време в Стара Загора по заповед на фанариота Иларион, търновски митрополит. Поради подобните безбожни постъпки на гръцките владици не е било възможно да се запазят досега освен твърде малко части от най-скъпоценните остатъци на нашата предишна слава, които остатъци тук-таме се намират в тъмнината…“ (82).

След османското нашествие повечето големи български книгохранилища и библиотеки били унищожени. Една малка част от това безценно духовно богатство била спасена, главно чрез изнасяне в чужбина – основно в Румъния, Молдова и Русия. В един по-късен период чужди агенти слагат ръка на някои от оцелелите в България и в Атон ръкописи. В това дело се включват лицата Арсений Суханов, лорд Роберт Кързон, Павел Йосиф Шафарик* (1815-1876 г.), Порфирий Успенски (1804-1885 г.), Александър Феодорович Гилфердинг* (1831-1872 г.), Вукол Михайвич Ундолски (1815-1864 г.) и други „изследователи“, които слагат ръка на стотици безценни средновековни ръкописи (82).

Физическото и духовно унищожение на българите в Османската империя вървели ръка за ръка. Една от най-страшните гав-ри била системата на еничерите (от турското „йени чери“ – „нова войска“), която би могла да се роди само в нечий чифутски болен мозък.

Накратко еничерите били християнски и най-вече български момчета, взимани насила и отвличани на възраст 12-14 години. Те били потурчвани и предавани за обучение в религиозен ислямски фанатизъм от представителите на дервишкия орден на бекташите и задължени да спазват устава му, включително и обет за безбрачие! Така, изтръгнати от своята културно-религи-озна среда, лишени от родствени връзки, се превърнали в затворена военна каста и лична гвардия на султаните. Предназначението им било главно да водят нападателни войни, но с тяхна помощ султаните можели да ограничават своеволието на спахиите и да държат в покорство населението на завоюваните страни (56).

Според Еремеев и Майер* (56) първият пехотен корпус на еничерите бил сформиран по времето на султан Орхан (1324-1360 г.); Нешри обаче твърди, че това е станало по времето на следващия султан Мурад (1360-1389 г.) (106). Така или иначе е ясно, че еничерските корпуси се формират след нахлуването на турците на Балканския полуостров. В следващите векове еничерите стават основната ударна сила на Османската империя и зловещ инструмент на терора върху българите и всички християни от завоюваните територии. С въвеждането на еничерската система се постигнали едновременно няколко цели – използвал се чужд човешки ресурс за водене на война в полза на империята; създавала се ефикасна „бойна машина“, заредена с ислямски религиозен фанатизъм, която унищожавала собствения си на-род; покорените народи били смачквани психически, че са клани от свои; чрез безбрачието на еничерите се обезкървявала и намалявала популацията на българите. Може да се каже, че замисълът на „болния мозък“, въвел системата, бил зловещ, прагматичен и антихристиянски от всяка гледна точка.

За редовното попълване на еничерските корпуси, които достигали до 100 хиляди души, бил въведен така нареченият кръвен данък (девширме), който бил ужас за майките и бащите на българите. От османски и чужди източници става ясно, че девширмето се събирало през няколко години (три, пет, седем) в зависимост на нуждите на империята от „пушечно месо“.

Според европейски свидетелства 20% от подрастващото мъжко поколение, тоест всяко пето момче било откъсвано от българския народ, за да бъде загубено безвъзвратно. От съхранените източници личи, че тази страшна тегоба имала не само количествена, но и качествена страна. В султанските заповеди, издавани при акциите за събирания, винаги се подчертавало, че трябва да се събират не какви да е младежи, а „най-добрите“, „най-красивите“, „най-умните“. Това показва, че чрез девширмето централната власт подбирала най-перспективната част от подрастващите, за да ги включи в своята военна и административна организация, не само за да ги отнеме, но и да ги противопостави на българския народ. Показателен е факта, че от 48 велики везири, управляващи империята между 1453 и 1635 г., 22 били славяни (между които и българи), гърци и албанци, преминали в исляма чрез девширмето (66).

След няколкогодишно предварително обучение и „промиване на мозъка“ в мюсюлманска среда, еничерите научавали турски език и целенасочено им се променяла ценностната система и религиозното и народностното им самосъзнание. После следвал и вторият подбор и те влизали в турските казарми, където за кратки срокове ги превръщали в жестоки и кръвожадни чудовища, лишени от общочовешки добродетели. Така те ставали съвършени машини за убиване, чийто единствен житейски смисъл била фанатичната преданост към исляма и вярната служба на султана. Тази жестока система, измислена вероятно от евреи, се оказала в повечето случаи напълно резултатна и ефикасна (66).

Тук отново ще се върнем върху ролята на евреите в Османската империя, за да осмисли българският читател, а и всички други, че всъщност 500 години българите са били под турско-еврейско робство – нещо, което никога не трябва да се забравя!

Ето какво казва Варшавски по този въпрос: „По време на турското владичество евреите винаги са били най-близки помощници на турските данъчни чиновници, на чиновниците в полицията и доставчици на най-хубавите български момичета за турците и разкривачи на заговори против турското иго. Особено роля евреите са играли в турското управление, където са си поставяли за задача да пречат за развитието на националните чувства у подрастващите поколения. Само благодарение на техните подлости е продължило тъй дълго турското иго!…“ (30).

Вече изяснихме, както посочва и Вайнберг* (29), че има генетична връзка между турците и евреите – ашкенази (хазарските евреи). От османските хроники и изворов материал се вижда, че множество ръководни постове в Османската империя са заети от хора с еврейски имена: Израил (син на Селджук); Якуб (Яков); Челеби (син на султан Мурад, вероятно от еврейката Кера Тамара*); Исак бей (управител на скопския Санджак); Ментешеоглу Якуб (Яков) бей, Гермияноглу Якуб бей; Исхак (Исак) бей (владетел на граничните области със Сърбия); Исхак паша (водач на гвардията и анадолската войска); Сюлейман (Соломон) (син на Карама-ноглу Ибрахим в двора на Мехмед II); Якуб Ахи (големец от Бур-са); Якуб бей (лекар и везир при двора на султан Мехмед II); Якуб бей (син на Сюлейман шах от династията Гермияноглу); Давуд (Давид) паша (бейлербей на Анадола при Мурад II); Ебу Исхак (основател на дервишки орден); Загарджи Якуб (военоначалник на Мехмед I); Исхак паша (велик везир 1470 г.); Исхак Факъх (дипломат); Кяфир Исхак (военоначалник на Узун Хасан 1471 г.); Сара Хатун (майка на Узун Хасан 1471 г.); Якуб бей Фирузоглу (комендант на крепостта Анкара) и много други (106).

Евреите били истинските господари в Османската империя, независимо дали става въпрос за ислямизирани евреи (така наречените „дьонмета“ – „ренегати“, подобни на мараните в Европа), или откритите евреи. И едните, и другите се подчинявали само на своите си закони („Талмуда“) по еврейската схема „държава в държавата“. Естествено всички тези евреи от край време били организирани на масонски принцип в тайни общества и ложи, които винаги били контролирани от Синедриона, който по това време (XV – XVI в.) претърпява „златен век“ в „новия Вавилон“ – Цариград (Константинопол) (5).

Доказателство, че по това време в Цариград се е намирал Синедрионът, са запазените писма и кореспонденция от 1489 г. между равина на юдеите от Арл (Франция) и В.С.С. В.Ф.Ф. -княз на юдеите в Константинопол. В тези писма представителят на Синедриона в Константинопол дава ясни стратегически указания как френските „възлюблени братя на Мойсей“ да разлагат устоите на обществото и да унищожават християните по всякакъв начин, използвайки икономически, политически и духовни (разцепление в църквата и вярата) средства (39). По-късно подобни планове и стратегия се срещат почти дословно и в известните „Протоколи на ционските мъдреци“ от края на XIX век.

Множество източници, включително и еврейски, посочват какво огромно влияние са имали евреите в Османската империя; ето някои от тях:

„… В Северна Африка, Египет и Османската империя евреите се радват на почти пълна религиозна и икономическа свобода в продължение на няколко века. Макар че християните смятат турците за бич на християнския свят, турската политика спрямо евреите в продължение на много години прилича на политиката на бившата Ислямска империя (Арабския халифат)….“ (41).

„… Но може би най-добрият ислямски пример е държавата, в която еврейското положение бе по-добро от всякъде другаде в Изтока, от падането на Персийската империя – Отоманската империя, особено по времето на нейния апогей през XVI в При такъв режим ролята на евреите в собствената им сфера бе съвсем аналогична на тази на еничерите в тяхната. Ето защо положението на евреите бе най-добро при режима – политически най-откъснат от народите, които управляваше…“ (161).

„… Това високо за времето си равнище на образование, въпреки преобладаването на схоластичния елемент в него, създава редица преимущества на еврейската върхушка, позволявайки й да установи близки отношения с върховете на турската господстваща класа. Лекарите на султана и на неговите приближени били главно евреи; пак от еврейските среди се набирали съветници по финансови и търговски дела…“ (114).

Очевидно след превземането на Константинопол от турците с помощта на евреите, започва новият „златен век“ на Синед-пиона, който се установил в новата столица на Османската империя. Редица източници посочват, че именно към края на XV век и следващите десетилетия са белязани с масови преселения на евреи от цяла Европа в пределите на Османската империя. Това е ставало с личните разпореждания на султаните и тяхното обкръжение и, разбира се, по препоръка на равините.

Според свидетелства на Ана Комнина еврейската община в Константинопол е била доста голяма още преди падането на града под турска власт. Еврейският квартал бил разположен между манастира „Св. Пантелеймон“ и стената на Фера. Много евреи са живели и в предградието Галата заедно с генуезки и венециански търговци (55).

Още след превземането на Константинопол от турците, поради голямото обезлюдяване на града, султан Мехмед II (1451 -1481 г.) разпоредил да го заселят с евреи търговци и занаятчии, богати византийски семейства от провинцията и др. Според Неш-ри първите нови жители на Истанбул били от населението на Ак Сарай, някои еврейски семейства от Бурса, гърци от Морея и Егейските острови, а по-късно дошли преселници и от други малоазиатски градове (106).

Така постепенно Цариград, ставайки отново столичен център, този път на новата империя, възвърнал старите си позиции на търговско и административно средище и в него също така процъфтявала и търговията с роби-християни от новите земи. Синедрионът и неговите агенти, къде задкулисно, къде директно, взимали участие в управлението на Османската империя, която била идеалният инструмент за унищожението на изконния враг на евреите – християните.

Според Дейвид Дюк* „…Владетелите на многонационалните държави често използвали евреите като управляващи, защото те знаели, че евреите никога няма да се смилят над неевреи. Евреите ставали отлични събирачи на данъци (бирници). Те имали добра финансова проницателност и главната черта на всички бирници – отсъствие на жалост спрямо данъкоплатците.

В мюсюлманския свят доказателство за използването на евреите като управляващи могат да служат примери по времето на арабското завоевание и управление на Испания, VIII-ХI век; при управлението на Фатимид в Тунис през X век; в Мароко през ХIII-ХV век; по време на монголското управление на Ирак и през XVI век в Османската империя…“ (53).

С особени привилегии в империята се ползвали ислямизи-раните евреи, така наречените „дьонмета“ (от турски – „ренегати“), които формално изповядвали исляма, а тайно следвали юдейския закон („Тората“ и „Талмуда“). Дьонметата, както ще видим по-нататък, били кръвожадни тирани и със садистично удоволствие и последователност тероризирали християните. Те изиграли една от най-зловещите роли в провеждането на Геноцида и Холокоста срещу българите и арменците.

Според Варшавски споменатият при кланетата в Търново (1393 г.) Челеби Нафталион* бил някакъв далечен роднина на султан Баязид, което е твърде показателно (30).

През 1470 г. Лудвиг Богатия, херцог на Ландсхут (Бавария), изгонил евреите от своите зами. Раби Меир Алеви* от Нюрн-берг ги довел във Видин и Никопол и те се заселили там.

След 1492 г. по покана на султан Баязид II (1481-1512 г.) от Испания и Португалия започват да пристигат изгонените от тези страни евреи – сефаради. От Испания и Португалия с кралски декрет са изгонени 300 хиляди евреи. Те са водени от кралския ковчежник Исак Абраванел*, който се застъпва за тях пред испанския крал и шефа на светата инквизиция Торкемада*. От тези евреи сефаради над 90 хиляди се заселват в големите градове на Османската империя. Самият Абраванел* се установява в Италия, където работи за краля на Неапол, а по-късно като съветник на Венецианския дож…“ (41).

В публикувания през 1743 година от цариградския равин Йона анонимен труд се споменава за еврейски общини в Пловдив и Стара Загора (от 1344 г.); Никопол и Силистра (от 1477 г.); в Пазарджик (1510 г.); и други (101). Такива общини имало също в Кюстендил, София, Видин, Търново, Самоков, Плевен, Варна и Русе.

През турското робство евреите се концентрирали главно в Цариград, Солун, Смирна и Одрин. През 1478 г. Цариград наброявал 9517 мюсюлмански домакинства срещу 5162 християнски и 1647 еврейски, или общо 16 362. Преброяването от 1488-1489 г. показва в Цариград и Галата присъствие на 9776 християнски и еврейски семейства, което представлява около 40 000 души (113). През XVI в. обаче евреите в Цариград са вече около 30 000* и имали 44 синагоги (51)!…

В Солун евреите съставлявали над 50% от населението на града. След изгонването им от Испания и Италия в града се настаняват 15000 евреи, които образуват нови самостоятелни квартали. По този начин от 1550 до 1912 г. евреите представляват от 30 до 50% от населението на Солун, който наред с Цариград, с около 100 хиляди евреи, се превръща в духовен център на балканското еврейство, наричан „майка на Израел“, „балкански Ерусалим“, „втори Ерусалим“ и т.н. През 1913 г. градът наброява 153 525 души, от които 61 439 евреи, 45 867 мюсюлмани, в това число и няколко хиляди ислямизирани евреи дьонме, 39 956 гърци и 6263 българи (154).

На базата на документи и анализи на съществуващи източници, Господинова (39) твърди, че през XV и XVI в. Синедрио-нът и „князът на евреите в изгнание“ се намирали в Цариград, а по-късно се преместват в Солун; според авторката те са се местили непрекъснато от единия в другия град и обратно съгласно нуждите и заговорите на тайната им власт.

Еврейската авторка Рут Самуелс* посочва ясно какви привилегии са ползвали евреите в Османската империя и как са участвали в управлението и политиката на страната:

„… Някои от немските евреи се преселват в Турция още преди испанските и португалските си събратя. Център на еврейския живот и търговска дейност става Солун, в северната част на покорената от турците Гърция.

Турските власти са доволни от идването на еврейските търговци, банкери и лекари от Испания и с готовност се възползват от опита и връзките на тези имигранти за укрепването на империята си. През XVI в. евреите заемат високи постове в Османската империя и нерядко са назначавани за дипломати и съветници на султана. Международните им връзки и познанията им в областта на финансите спомагат за развитието на турската търговия.

Сякаш се е върнал Златният век на мюсюлманска Испания, пренесен далеч на изток.

Посланици евреи са изпратени от Константинопол (по-късно Истанбул) при европейските владетели. Един от тях Шломо Ашкенази* (по професия лекар) допринася за сключване на мирния договор между Турция и Венеция през 1574 година. Той обещава на Венеция турска помощ в случай на война с Испания. Точно по това време във Венеция надвисва заплахата от прогонване. Шломо Ашкенази*, който е турски посланик във Венеция, постига отмяна на вече издадения указ. Бла-гадарение на усилията му еврейската общност във Венеция е спасена…“ (125).

Дейвид Дюк* посочва причините венецианците да искат изгонване на евреите. В документи от XVI в. се посочва, че венецианските аристократи от това време гледали на еврейското лих-варство като на средство за използване и унищожаване на гражданите на Венеция и други градове от еврейската престъпна клика. Венецианските власти въвели съответните ограничения върху икономическата дейност на евреите и установили максимална 5-процентна ставка върху заемите, отпускани от лихварите и банкерите (53).

Йосеф Наси* от банкерското семейство Мендес, действащо в Португалия и Италия, станал финансов съветник на султан Сюлейман I (1520-1566 г.), а след неговата смърт служил сина му Селим II. За своите заслуги Йосеф (Йосиф) Наси* издигнат за херцог на остров Наксос в Егейско море. Друг егов подарък е старинният град Тверия в Ерец-Израел, където някога са живели и преподавали учителите на законите на „Талмуда“ (125).

Антонов обръща внимание, че „Наси“ е титлата на председателя на Синедриона.

Следователно освен пръв съветник и министър на султана Йосиф Наси* е и глава на световното еврейс-тво по това време, което обяснява огромните му международни връзки и влияние. Опирайки се на други източници, Антонов подчертава, че не непразно според плановете на подготвяните от гърците и българите въстания първо е трябвало да бъде убит Йосиф Наси* като главен враг на балканските народи (5).

С разширяване броя на проучваните документи и източници (османски, еврейски, български, гръцки, венециански, френски и др.) в геометрична прогресия нарастват и фактите, че евреите са участвали пряко и в управлението на Османската империя на най-висше ниво. Следователно те носят и съответната тежка отговорност и вина наравно с турците, за геноцидната политика на империята, най-вече срещу българите! Османският владетел – султанът, управлявал държавата си с помощта на един висш сановник: великия везир. От четиридесет и седем велики везири, които се изреждат между 1453 и 1623 г. десет са с еврейски произход! (67)

Начело на всички турски евреи стоял върховният равин („ха-хам баши“)*, който бивал утвърждаван на тази длъжност от султана. Този равин, като представител на еврейството, имал правото да заседава в държавния съвет на Турция (51). Стратегическите задачи обаче се поставяли и решавали както винаги от тайното еврейско правителство – Синедриона, който действува на принципа „държава в държавата“. Именно Синедрионът издействал в Османската империя еврейските въпроси да се решават от равинския съд. Според Израел Шахак*:

,,…В Отоманската империя властта на равинските съдилища била изключително силна и същевременно най-гибелна и зловредна…“ (161). Действието на тези еврейски съдилища отделно от османската юрисдикция доказва особените привилегии, от които са се ползвали „бого-борците“ в рамките на държавата.

В допълнение на казаното до тук ще цитираме няколко френски и английски пътеписи за Балканите от XV-XVIII в. и немски пътеписи от XVI в., както и някои важни венециански документи от XVI-XVII в., отнасящи се до българската история и ролята на евреите в Османската империя:

1) Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553-1555 г.:

„… Турският султан не взима десятък от евреите. Тях не ги пленяват и продават като християните (става въпрос за кръвния данък и поробване)…“
„… Евреите са разузнавачи „и на двете страни“, тоест на Турция и на собствената страна (винаги действат като двойни агенти и шпиони)…“
„… Щом от някоя страна прогонят евреите, те винаги идват в Турция, налитат като паразити и говорят немски, италиански, испански, португалски, френски, чешки, полски, гръцки, турски, сирийски, халдейски и още много езици…“

Авторът споменава също, че евреите работят като богати лихвари, винари, търговци на сукно, гъша мас, скъпоценни камъни и златни изделия. Описва множество синагоги, а също така и потурчени евреи (дьонмета) и евреи-християни (марани) -готови на всичко, включително и на разбойничество. Евреите в Турция носели жълти чалми и народът често ги наричал „хав-рут“ – воняща мърша!… (55).

2) Пиер Белон (1547 г.):

Търговията в Турция е в еврейски ръце. Те откупуват данъците в империята“. Авторът споменава за евреин лекар на султана и че повечето от лекарите в империята са евреи (55).

3) Никола де Николе (1551 г.):

… В Турция има много евреи, главно в Константинопол и други градове. Те се занимават с търговия. Най-богатите дюкяни и магазини са притежание на евреи… Най-често те са управители и преводачи; занимават се с лихварство…“ Николе ги нарича „ненавистен народ“, „изпълнен с всякаква злоба, измама, лъжа и лукаво изнудвачество“ (55).

4) Робер дьо Дрьо (1665-1669 г.):

„… В Солун е единственият еврейски съд…“ (55).

5) Дьолакроа:
„… Солун наброява 30 хиляди евреи и има 22 синагоги. Евреите тук държат търговията и са умели производители на сукно…“ (55).

6) Франсоа Пуквил (1798-1801 г.):

„… Посредниците в митницата са само евреи…“ (55).

7) Гийом Антоан Оливие (90-те години на XVIII в.):

„… Евреите са фанатизирани и вършат всякакъв вид търговия и всички занаяти. Някои са лекари, драгомани (управители) или търговски посредници; нито един не е земевладелец…

Богатите са лихвари, комисионери, банкери или търговци. Турските митничари ги използват, за да оценяват стоките и да събират таксите…“ (55).

8) Мери Монтегю (1717 г.):

„… Забелязах, че повечето богати търговци са евреи. Тези хора имат невероятна власт в тази страна. Имат повече привилегии от самите турци и тук са се образували значителна общност със свои закони. Поели са цялата търговия на империята, отчасти благодарение на здравия съюз между тях, но главно поради ленивия нрав и липсата на трудолюбие сред турците. Всеки паша си има евреин, който е негов homme d’affaires. Той има Достъп до всичките му тайни и върти цялата му търговия. Не може да се сключи сделка, да се получи рушвет или да се продаде стока, без да мине през ръцете им. Евреите са лекари, управители и преводачи на всички знатни мъже. Може да прецените колко е изгодно това за народ, който никога не е пропускал да се възползва и от най-малките предимства. Намерили са тайната да се направят толкова необходими, че са сигурни в покровителството на двореца, каквото и правителство да е на власт. Дори английските, френските и италианските търговци са принудени да им поверяват работите си за уреждане, въпреки че разбират хитростите им, но без тях не може да се уреди никаква търговска сделка. И най-дребният търговец от тях е твърде важен, за да бъде пренебрегнат, защото цялата общност се грижи за неговите интереси така усърдно, както за най-главния от членовете си. Мнозина са извънредно богати, но внимават това да не се забелязва много от другите, въпреки че в къщите си живеят в най-голям разкош и великолепие…“ (55).

9) Арменски пътеписи за Балканите ХVI-ХIХ в.

Симеон Тбир Лехаци (1608-1620 г.):

„… В Цариград има 40000 еврейски, 40 000 гръцки, 10 000 арменски къщи. Турските нямат брой…

Хуга Инджеджиян (1789-1800 г.):

„… В София има еврейски търговци; евреите си имат и синагога. Производството на платове в Солун е дело главно на евреите. В града има повече от 36 синагоги, сред които най-забележителна е тази на кастилските евреи. Подържат се и две еврейски училища…“ (55).

10) Уилям Лийк (1805-1807 г.):

„… Евреите в Солун са потомци на изгонените от Испания евреи. Час от тях са приели мюсюлманството… Наричат ги „mamins“ (дьонмета). Събирачът на данъци в Солун и брат му – министърът Хасан Аджик*, са мамини (ислямизирани ев-реи)…“ (55).

11) Джон Бърбъри (1664-1666 г.):

„… Евреите в Турската империя са свободни да изповядват вярата си. Търговията с роби в Цариград е в ръцете на евреите. Те купуват млади и хубави жени, обучават ги да шият, танцуват, пеят и свирят на няколко инструмента и след това ги продават на богатите турци за забавления…“ (55).

12) Пиетро Брагадин (1526 г.):

… Султанът има на заплата 1000 бомбардиери (артилерис-ти), между които около 700 християни – немци, евреи и т.н…“ (45).

13) Бернардо Навагеро (1553 г.):

„… Тези четири двореца се пълнят всеки път с роби, когато има война по суша и по море – със синове на християни. Това са българи, унгарци, трансилванци , въобще всякакви християни с изключение на арменци, които заедно с евреите, турците не могат поради завещанието на своя пророк (Мохамед) да ги направят роби…“ Същият автор дава и подробни сведения за еничерската система. (45).

14) Доменико Тревизано (1554 г.) – дава сведения за насилствено отвличане на синове на християни за еничери и „кръвния данък“ (девширме) (45).

15) Якопо Рагацони (1571 г.):

Голяма част от тази държава се обитава от християни, които са измъчвани жестоко от турците по един невероятен начин и повечето са така бедни и потиснати, че не се осмеляват да повдигнат очи, за да погледнат лицето на един турчин…“ (45).

16) Джанфранко Морозини (1585 г.):

„… В империята живеят и много евреи и може да се каже, че това е тяхната страна…“ (45).

17) Лоренцо Бернардо (1592 г.):

„… Сега еничерите са загубили репутацията си на селяндури и мизерници. Поради бедността си са съгласни да служат на всекиго – на евреи и други търговци, докато преди честта им не позволяваше по-ниска служба от охрана на посланици… Освен платената войска, която е на брой 250 000 души и повече, султанът има в Европа и една неплатена войска, която се нарича „войска на авантюристите“ (башибозук). Специалната им задача е да се движат 2-3 дни преди основната войска в страната на врага, палейки и избивайки всичко по пътя си. Тези бойци нямат точен брой, защото мнозина се присъединяват към тях поради желанието си да се награбят с плячка…“ (45).

18) Матео Зане (1594 г.):

Говори за голямото обезлюдяване в равнините области на България вследствие избиването на българите от турците и останалите живи, креещи в непрекъснато робство (45).

19) Марино Кавали (1560 г.):

„… Първо трябва да отбележа, че днес търговските ни операции в Константинопол поради евреите са намалени много… Нашите търговци са 10-12 къщи (търговски къщи), които с немалко усилия търгуват с посредничеството на евреите…“ (45).

20) Стефан Герлах (1574 г.) – мисионер и дипломат:

„… Евреите и еврейките са много добре поставени в двора на султана и много добре приети поради магьосническото изкуство, на което учат султаните. Султанските лекари са също евреи. Доктор Соломон*, чийто брат Паулус* е във Виена, е на такава почит при Мехмет паша, че има право да търгува из цяла Турция хиляди гулдени без мито. Той е посредник между пашата и венецианските търговци при сключване на мир, за което получава голямо възнаграждение. Дон Йозеф Нахи* е направен от султана херцог на остров Наксос.

Султанът Селим II държи на него и яде само, което Йозеф* му приготвя. Султанът дори празнува еврейския сабат (събота). Казват, че когато майка му родила дъщеря, еврейката акушерка поставила на нейно място един еврейски син и ги сменила (намек, че Селим е по рождение евреин!). Въпреки внушенията на главния везир Рустам паша, Сюлейман не изгонва евреите от Турция (май 1575 г.).

В еврейските гробища в Цариград има различни по форма и размери еврейски надгробни плочи със староеврейски надписи. Гробовете са разкошни: един надгробен камък струва 80-90 дуката. Тези дни немските евреи обрязват 70-годишен мъж, който става евреин. Той извиква „Исусе!“, а евреите му казали: „Ако искаш да бъдеш евреин, не трябва да викаш Исус.“ В Цариград трябва да има 10 000 евреи, които преди това са били християни (вероятно марани, криптоюдеи – бел. моя, Г В.). Само Иозеф и повежда със себе си 500 християни (марани), повечето от които са испанци и португалци… (55).

Всички тези документи и свидетелства на очевидци говорят статъчно красноречиво и не е нужно даже да бъдат коменти-рани за да ни стане ясна картината в Османската империя и кой очно е провеждал Геноцида и тероризирал българите по всякакъв начин 500 години!…

Голям брой автори като Димитри Кицикис (75), Дейвид Дюк* (56), Израел Шахак* (161), Джон Бърбъри (45), М. Варшавски (30), Лютостански (55), Анна Рошковска (114) и други посочват че в Османската империя монополът върху търговията с роби е бил съсредоточен изцяло в еврейските роботърговци. Те снабдявали с красиви българки харемите на султана и пашите, както и повечето владетели и богаташи от Близкия изток. Жил Венщайн изтъква, че търговията с роби била важно импортно перо, наред с други стоки, и носела големи печалби, особено от белите роби, внасяни от Европа (главно Балканите) и Кавказ (67); същото се потвърждава и от Кицикис, който подчертава, че този вид търговия е съсредоточен в ръцете на евреите. Един роб през XVI век струвал в Турция между 1000 и 4000 акчета и лесно можем да си представим какви печалби извличали еврейските роботърговци от мъките на българите!….

Особено тежка била участта на онези българи, които били продавани като роби – гребци на галерите в Османския флот*. Те били оковавани с вериги към палубата, за да не се бунтуват. Много от тях умирали от изтощение, болести и недохранване още в първите месеци от заточението си на галерите. Най-ужасно било по време на буря в открито море или по време на морска битка, когато корабът бивал потопяван от неприятеля – тези нещастници, тъй като били приковавани към кораба, потъвали в морските дълбини заедно с него без никакъв шанс за спасение!…. (45).

Правилата за търговия с роби са заложени още в еврейските религиозни книги на „Стария завет“ и са надлежно разтълку-вани в предписанията на зловещата книга „Талмуд“. Ето какво пише по този въпрос Израел Шахак*: „…В параграф 322, който се занимава със задължението робът неверник да бъде поробен завинаги (докато робът евреин следва да бъде освободен след 7 години), е дадено следното тълкуване: А в корените на това религиозно задължение (лежи фактът), че евреите са най-добрият от човешките видове, създадени да познаят своя Творец и да го почитат, и заслужават да притежават роби, които да им слугуват. А ако нямат роби от другите народи, те би трябвало да заробят свои братя, които по този начин да бъдат в състояние да служат на Господ, благословен да бъде Той…“ (161).

Въоръжени с подобна расистка философия, канонизирана при това в религиозните книги на юдаизма, евреите приемат за правилно и морално от тяхна гледна точка поробването на българите и всички хора по света, и най-вече християните! Съгласно „Талмуда“ другите народи не трябва да се смятат за хора, а са наричани гои („жертвени животни“)!…

По време на турско-еврейското робство българите били обложени от властите с всевъзможни непосилни данъци: поголовен данък (джизие, или харадж), личен данък (испенче), поземлен данък (ресми чифт), десятък (юошур), случайни такси (бад-у хава), данък върху овцете (адети агнам), военни данъци (авариз-и дивание), данък пасища, извънредни данъци под формата на контрибуции и принудителен труд (ангария) и кръвния данък (девширме) за набиране на еничери. При събирането на всички тези данъци от българите особено активни били евреите. Съгласно съществуващите документи еврейската мафия откупувала правата да събира тези данъци от българите и другите подчинени и поробени поданици на империята. Естествено при събирането на данъците чифутите арендатори си слагали горница и изсмуквали и последните спестявания на българите, като ги довеждали до разорение или гладна смърт, добре описани в хро-никите и преданията на очевидци (66).

„…Различните финансови постъпления, както и приходите от експлоатацията на мини, солници и други дейности, не се събирали пряко от султанските чиновници: Портата предпочитала (или била принуждавана – бел. моя, Г. В.) да даде под аренда както данъчните вземания, така и приходите от разработката на някои имоти.

Данъчният арендатор носел арабското име „амил“. Той трябвало да удостовери своята платежоспособност посредством един или няколко гаранти (кефил), които рискували да заплатят с живота си или в най-добрия случай със свободата си неговата недобросъвестност.

Счетоводството на арендата се контролирало от кадията, а по-късно от един инспектор (мюфетиш)…“ (67).

В своите изследвания акад. Николай Тодоров от БАН подчертава дейността на еврейските лихвари и предприемачи като водещи при откупуването и събирането на данъците от раята (българите и др.) в Османската империя:

„… Не по-малко значителна е дейността на евреите като от-купници на държавни мукатаи, която била непосредствено свързана с тяхната търговска дейност. Мукатаата е типична стопанска финансова единица, обособена от постъпленията срещу дадено държавно събиране – данък, такси, глоби, приходи от солници, мини и пр. Тя била създадена за улеснение на финансовата власт, която изграждайки системата на мукатааите, осигурявала прибирането на държавните приходи, като при това се освобождавала от риска, свързан с постъпленията, които зависели от колебанията на цените, движението на населението и пр.

Естествено предприемачът на даденото събиране също извличал полза от тази сделка, тъй като разчитал, а твърде често и реализирал немалка печалба срещу вложения капитал…

Характерно е, че обикновено откупниците разполагали със значител-ни капитали, които влагали в рискованото, но често доходно от-купуване на държавните приходи. От взаимоотношенията между тях и османската власт се вижда, че отделни нейни представители, макар и неофициално, упражнявали влиянието си, а понякога и открит натиск, за да фаворизират един или друг откуп-ник, дори във вреда на фиска. Тази тяхна намеса, която едва ли е била безкористна, подчертава влиянието на някои представители на търговско-лихварския капитал върху финансовите дела на Османската империя…“ (114).

От проучванията на документите става ясно каква огромна финансова власт е имала еврейската мафия, която е монополизирала почти всички важни дейности в областта на търговия, събиране на данъци, лихварство, контрол на пазарите и дори сеченето на монети, което те взимали под аренда от султана, Често представителите на еврейския търговско-лихварски капитал използвали централната власт за нелоялна конкуренция и дори физическо унищожение на конкурентите си – българи, гърци, арменци и др. в тази сфера (114).

Контролът по данъчните вземания и цялата финансова дейност на империята били предоставени на баш дефтердаря (буквално „главен пазител на регистрите“ или главен ковчежник на султана). Обикновено тази важна държавна служба се заемала и контролирала от евреи и агенти на Синедриона. Баш дефтерда рят бил и член и на Султанския съвет (Диван) и взимал участие при определянето на цялостната политика на империята.

Българските данъкоплатци често били в невъзможност да пла щат непосилните данъци и се принуждавали да вземат неизгодни заеми от евреи лихвари, което често завършвало с разорение и фи-нансов крах. Еремеев и Майер* пишат по този въпрос следното:

„… Раята, като не можела да плати задълженията си, при-бягвала по принуда към услугите на лихварите. Лихварството-придобило през този период (ХVI-ХVII в.) голям размах.

Значителна част от селските жители (основно българи – бел. моя, Г.В.) изпаднала в дългово робство, залагайки къщите, добитъка и зе-мята си…“ (56).

Двамата автори изтъкват, че в края на XV и началото на ХVII в. основният данък джизие нараснал значително от 20-25 на 140, а бирниците по места прибирали по някога до 400 – 500 акчета. Извънредните данъци също се увеличили многократно (56).

Така чрез данъците, лихварските дейности и тоталния кон-трол върху търговията, чифутите кръвопийци заробвали допъл-телно българите и изсмуквали като паразити последните живителни сили на народа!

Дейвид Дюк*, цитирайки книгата на Стенфорд Шоу „Евреите в турската република“, подчертава факта, че евреите специално разработили система от търговски закони в Турция, изгодни за еврейските банкери и търговци. Той добавя и обобщава:

„…Поддръжниците на доктрината за расово превъзходство на евреите (талмудистите) се явяват врагове на всички народи и всички нации, тъй като те се стремят да отричат правото за съблюдаване на собствените интереси и правото за самосъхранение за всички останали народи, освен своя собствен. Тяхната окончателна победа ще доведе до пълна загуба на свобода и даже унищожение на уникалната идентичност на всички народи на земята…“ (53). Добре го е казал американският сенатор, който най-добре познава сатанинските и разрушителни въжделения на своите сънародници от еврейски произход!…

На фона на турско-еврейския данъчен произвол, тровещ живота на българското население, трябва да посочим, че редица евреи в Османската империя били привилегировани и се освобождавали от данъци, както посочва в своето изследване Снеж-ка Панова – „Еврейската община в българските земи през XVI-XVIII век“:

„… Твърде чести били протестите и против освобождаването на някои лица от данъчно облагане. По стар обичай, въведен по-късно със силата на закон, в еврейските общини равините и Учителите били освобождавани от всякакви данъчни задълже. От данъци се освобождавали освен това пряко от властта някои лица, приближени на султанския двор – лекари, превода-чи и др. Всички те произхождали от най-имотните слоеве и освобождаването им от данъци ставало за сметка на бедните. И в този случай общината в лицето на равина отстоявала интересите и правата на тази върхушка в еврейското общество…“ (114).

Изследванията на Тодоров и Панова отново потвърждават че евреите в Османската империя са били организирани на масонски принцип като „държава в държавата“ и това е било насочено преди всичко срещу интересите, живота и здравето на българите.

Голям удар срещу духовността на българите бил извършен и от гръцките фанариоти, които подобно на евреите действали като шпиони и агенти на турците. Както вече обяснихме, те систематично унищожавали българската книжнина и култура и правели всичко възможно за погърчването на българите. Те унищожили българската патриаршия в Охрид и издействали от турските власти българското духовенство да е подчинено на вселенския патриарх в Цариград, чиято резиденция се намирала в квартала „Фенер“ (оттам името „фанариоти“), редом с еврейските синагоги.

Фанариотите наложили и богослужението в българските църкви да се провежда на гръцки език – нещо, срещу което се борели и миряните, и българското духовенство. Ето какво пише за техните разрушителни действия Иван Селимински (1799-1867 г.):

„… Най-сетне турската власт унищожи независимия и автокефален патриаршески престол на България, като го предаде в ръцете на вселенския Константинополски патриарх. Тогава бъл-гарската свещена йерархия бе заменена с гръко-фанариотска. Та-зи нова йерархия е не само вярна на турската политическа сис-тема, но побърза с вълчи апетит да ограби българския народ… Фанариотите си служеха с тези две средства: лъжата и терора.

Фанариотските владици, които имаха за пример варварската тур-ска власт, се надпреварваха един друг, за да я задминат… Благо-дарение на интригите, съветите и най-вече на съдействието на фанариотския клир нашият народ получи три важни и смърто-носни рани от турското варварство. Дълбокият мрак на неве-жеството се разпростря по целия български хоризонт. От този потоп с голям риск се спасиха малко български манастири, в които съществува богослужение на български език, свещената писменост за българите и малки остатъци от извършеното от нашите прадеди, както и хрисовулите на българските царе, зачени с голям труд от благоговейните монаси от унищожителни поток на фанариотите йезуитски архиереи.

Всичко това даваше по-голяма сигурност на турците и те покойно и без всякакъв страх си служеха с честта, имота, вяра-та, с децата и живота на народа така, както си искаха.

Защото голямото невежество превръща човека в животно, прави го роб, робството го поставя в реда на животните, да чувства само физически нужди, които той едва задоволява, и то твърде мизерно…“ (104).

Поставени в тази ненормална обстановка на Геноцид, терор, поробване, духовно унищожение и Холокост (пожертване за чужди интереси), българите непрекъснато се борели за своето освобождение от робството, налагано им от турци, евреи и гърци. Всички бунтове и въстания на българите били потушавани с огън и меч и най-вече с талмудистка старозаветна отмъсти-телност. Българската кръв се леела като река и от ятагана на поробителя не бил пожален никой – стар или млад!

Друг метод, при който се използвал изключително много терор от страна на турците, било системното и целенасочено ислямизиране на местното население – така нареченото „потур-чване“. С това се целяло окончателното претопяване на българите в турския етнос. Тази насока в дейността на управляващата върхушка се утвърдила като една от основните линии във вътрешната политика на империята (66).

Първите ислямизирания започват още от XIV век, като масови такива са отбелязани в началото на XVI век, когато започва и масовото нахлуване на еврейски елементи в Османската империя! Летописният разказ за първото масово помохамедан-чване в Родопите ни пренася в тези мрачни времена на насилие:

„… Тогава се вдигна самият Селим с голям гняв против България в лето Христово 1522 г. (по-точно 1515 г.), разори Тракия от Адрианград до Средец (град София), а един кайма-кан с 46-хилядна татарска войска разсипа цялата страна покрай Дунав и Стара планина, от Черно море да Видин. В Македония пък той изпрати своя везир с 33-хилядна войска. Като започна от Драма, той потурчи всичко чак до Босна: тогава потурчил Доспат планина, Еспино (Чепино), Крупник, Кочани… В някаква кратка немска история се среща за този Селим. че когато разорил българската земя, много народ, млади юноши и красиви девойки, избрал и насила ги похитил и ги събрал в Едрене (Одрин) и ги записал еничери, т.е. на турски език „нови ученици“, и ги отвели в турската войска до 325 хиляди млади юноши потурчени. Само от мъжки пол били толкова, а от женски – кой знае?…“ (121).

Ислямизацията била системно провеждана от органите на османската централна и местна власт, от армията, духовните и религиозните институти в продължение на пет века.

Поробителят създал широка система от средства, форми, механизми в методи за религиозна и етническа асимилация на българите. Тази система включвала: масови, групови и индивидуални насилс-твени помюсюлманчвания; кръвния данък (девширме); робст-вото; привличането на българи като домашна прислуга, ислямизация на малолетни деца и юноши; принудителни женитби (ежедневното насилствено помохамеданчване на български войки); преселения (депортация) в Мала Азия; лъжесвидетелство от страна на мюсюлманин, че дадено лице е изявило желание да се ислямизира или е поругало мюсюлманската вяра; опро-щаване на нарушители на закона след приемане на исляма от тях; раздаване на служби и длъжности; подпомагане на бедни и немощни нови мюсюлмани; включване в различни османски во-енни организации – спахийството, еничерството, (селяни пехотинци), мюселеми (свободни селяни конници), акънджии (ударна конница); юруци и др., в които се извършвала не само смяна-та на религията, но и силно езиково и етническо въздействие върху ислямизираните (136).

Османските регистри дават сведения за ислямизирането й отиди села в Силистренско, Шуменско, Разградско, Търговищко, Габровско, Великотърновско, Ловешко и др. Всички тези потурчвания били съпроводени с големи кръ-вопролития и жестокости спрямо българското население:

- През 1515 г. в София бил изгорен жив на клада (типичен Холокост) младия български занаятчия от Кратово Георги, защото отказал да приеме исляма (66).

- В 1633 г. в село Голямо Райково е убит насила изпратеният да учи за ходжа Милян, а сестра му Милица отвлекли за кадъна.

- В началото на XVI век Чепино на Костантово по донос на гръцкия фанариот и пловдивски митрополит Гаврил (Хасан ходжа) заповядал на еничерите да изколят и потурчат всички първенци и попове. След това Хасан ходжа наредил на потурна-ците да разрушат всички църкви от Костенец до Станимака (Асеновград) – 33 манастира и 218 църкви“ (121).

- В 1620 г. (по-точно 1670 г.) султан Мехмед води война с Пелопонес начело на 150-хилядна войска. На връщане под страх от смъртно наказание потурчват всички български села в Чепинското корито, Пловдивско и в Гюмюрджинско. Само в Пловдивско потурчените села били 74. Всички, които не се подчинили, били изклани за назидание (121).

- Великият везир Мехмед Кюпрюлю в 1661 г. като потур-чил чепинските християни, заминал за Разлог, за да продължи делото. При потурчването в Разлог един негов агент помак, приел исляма в Цариград, тероризирал якорудските християни с думите: „Хайде, хайде, какво чакате още, та не приемете доброволно исляма? Или чакате да видите пред вас да се търкалят човешки глави, та тогава да се потурчвате ?…“ (121).

- В 1669 г. при царуването на султан Мехмед IV в Смолян-ско и Кръстогорието (Средните Родопи) с огън и меч турците потурчили населението на селата Виево, Смолен (днешен Сми-лян), Упорово (Влахово), Бяла река, Подвис, Витлово (Рудозем), Езерово (Смолян), Беловидово (Златоград) и др. Тези, които се противопоставяли – една част били изклани, а други избягали в горите. Избити били мъже, жени и деца. Много вдовици и мало-летни сирачета според свидетелствата на монаси бегълци били „застигнати от турските пълчища и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само потъналият в невежество турчин“! По-късно турците залавят и избягалия епископ Виса-рион Смоленски и десет негови хора, като ги подлагат на нечовешки мъчения. Епископа го събличат гол и с клещи късат парчета живо месо от тялото му; след това го били с железни пръчки, докато загубил съзнание. Когато се свестил, турците го мушкали с ножове и режели късове от тялото му, като турили на главата му нажежена пирустия и се гаврели с него. Накрая го убили и обезобразили с камъни (121).

- През 1705 г. става насилствено помохамеданчване в Средните Родопи. „Дошлите турци се ползваха с големи права. Те се настаниха в християнските къщи, гонеха християнското население, усвоиха имота му и заграбиха много жени и девици. Мнозина непокорни избиха, а други избягаха в горите“. От гладната зима, която дошла след това, мнозина умрели от глад (121).

- През 1720 г. в с. Райково (Ср. Родопи) по донос на Селим ходжа са изклани като добитък 200 души по-видни райковци, тъй като отказали да сменят вярата си (121).

Онези българи, които насилствено приемали исляма, били държани изкъсо и следени от турците и евреите. Не било допускано никакво отстъпничество от исляма. Тези, които се отказвали от него, били наказвани сурово: мъжете със смърт, жените с доживотен затвор или продаване в робство. Както свидетелства Ханс Дерншвам, те били наричани „муртад“ (отстъпник) или „муртадли“ и „ако не ги изгарят или не ги продават завинаги за оковаване на кораб или галера, започват да ги заставят да вършат престъпления или предателства“ (43).

Редица българи, които били убити заради отказа им да приемат исляма или след като били насила помюсюлманчени, се отказали от него, били канонизирани от православната църква като новомъченици. Това се вижда от написаните жития на Георги Софийски, Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски, Ангел Битолски, Мъченик Димо, Дамаскин Габровски, Иван Българина, Анастасий Струмишки, Злата Мъгленска, Лазар Български, Лука Одрински, Игнатий Старозагорски, Онуфрий Габровски Иван Нови Търновски, Константин Софийски, Димитър Сливенски и др. (136).

Тези мъченици за вярата били убивани от турците по най-дивашки и варварски начин: чрез изгаряне на клада, отсичане на главата с брадва, убиване с камъни, обесване, провесване на ченгел, набиване на кол и посичане със сабя или ятаган.

На изключително много репресии, геноцид, етническо прочистване и унищожение били подлагани българите при всеки бунт, подкрепа на християнски поход или въстание.

Турците се страхували от организираната съпротива и потушавали българските въстания с необикновена жестокост.

При похода на Владислав III Ягело и Янош Хунияди през 1443 г., след като кръстоносците напуснали София, османците устроили кървава разправа с непокорните и обезглавили владиката. Султанът наредил раята и войнуците (войнигани – военизирани християни) от близките краища, да бъдат избивани, а имуществата им да бъдат разграбвани (66).

След двата похода на Янош Хунияди, вследствие на турските репресии, през Дунава във Влашко се прехвърлили 12 000 българи заедно с добитъка и покъщнината си. В източниците от вторат




Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене