д-р Абдулхамид Аалнасер

     На 1 май 2009 г. Ахмед  Давудоглу или ходже (учител), както е извeстен в политическата класа и дипломатическата общност на Турция, е назначен на поста външен министър на страната. Това става в рамките на поредния ремонт на кабинета на управляващата „Партия на справедливостта и развитието” (ПСР). Поемането на този ключов пост от д-р Давутоглу провокира вниманието на световните наблюдатели не толкова поради факта, че тази рокада става чрез извънпарламентарната процедура, а най-вече поради това, че той е теоретик и идеолог на новия външен политически курс на страната. Очакванията са, че този ход ще засили ролята на Турция, както в регионален, така и в глобален международен мащаб.

Новият турски външен министър е роден през 1959 г. в град Куния. Той завършва политология през 1984 г. в Босфорския университет, а по-късно получава докторска степен по международни отношения. Преподава във висши учебни заведения в Турция и в Малайзия. Преди да стане съветник по външните връзки на ПСР ръководи катедрата по международни отношения в частния турски университет „Би Кант”. Давудоглу владее английски, немски и арабски език.

Изпълнението на функциите на съветник на премиера Ердоган дава възможност на професора по международни отношения да упражнява своето влияние както в теорететично-стратегически, така и в оперативно-тактически план върху външната политика на страната. Съдържанието и формата на това влияние е резултат от неговия интересен светоглед. Последният е изложен по един подробен начин в множеството научни трудове, които експертът по международни отношения пише. Най-значимото научно произведение на Ахмед Давудоглу е монографията му „Стратегическата дълбочина: мястото на Турция в международния политически ред”, публикувана през 2001 г.

             Основните идеи и възгледи на д-р Давудоглу

І. Теория за „цивилизационната трансформация” – идейният фундамент

В трудовете  си Давудоглу представя своята парадигма за бъдещето развитие на системата на международните отношения. Водещ принцип в нея е, че това което се случи в света след разпадането на Съветския съюз, не е израз на триумфа на капитализма или либерализма или пък е „края на историята”, а е резултат от качествено нова, геополитическа цивилизационна трансформация на човешкото общество. При нея атлантическо-американският център постепенно губи своята позиция и влияние, а европейският континент провежда устойчива политика на възстановяване на своята доминация в многополюсния свят. Доказателство за това са новите параметри в общата политика на Европейския съюз. От друга страна, азиатско-тихоокеанският регион сравнително бързо изгражда нов геополитически полюс с активни и мощни актьори - Китай, Индия и Япония. При тази ситуация в ислямския свят започват да протичат нови, важни процеси. Става въпрос за появата на движения и упражняването на политики на възраждане в качеството им на фундамент и предпоставка за изграждането на нов, равностоен, цивилизационен център. Последният се базира върху активно международно сътрудничество и модерна, собствена визия за света.

Според  теорията за „цивилизационната трансформация” на новия турски външен министър настоящият етап от историята на системата на международните отношения показва избухването на множество конфликти между няколко цивилизационни центъра и появата на тенденция за изграждането на нов световен ред. Това потвърждава присъствието на ислямския свят в сърцето на този спор и очертава четири исторически етапа на обществено развитие, от които три вече са преминали. Понастоящем човечеството навлиза в четвъртия, последния от тях. Става въпрос за:

1.     За първата фаза е характерна склонността към колониална зависимост.

2.     Втората фаза започва със засилването на стремежа към очертаването на собствена самоличност на народите след разпадането на Османския халифат до краха на колониализма.

3.     За третата фаза е характерна появата на националните държави.

4.     Четвъртата фаза е свързана с пробуждането на възроденото чувство за самооценка и освобождаването на нациите от комплекса за малоценност, който  е продукт от колониалната епоха.

ІІ. Теория за „стратегическата дълбочина”

Ахмед Давудоглу твърди ,че Турция вече има нова визия за външната си политика по отношение на Близкия изток , Балканите и кавказкия регион. Той отбелязва: „Ние ще се стремим към по-голяма регионална и международна роля и това е видно от превръщането на Турция от регионална или периферна държава в „държава- център”. Турският геополитик показва висока степен на обструкционизъм спрямо западните теории за международните отношения и особено към концепцията на Самюел Хънтингтън. Причина за това е, че те поставят Турция в периферията на глобалната система на международните отношения,  особено след периода на Студената война. Според Давудоглу, след кратък преглед на енергийните проекти става ясно, че тяхната реализация е невъзможна без участието на Турция. Той счита, че през неговата родина минават стратегическите петролопроводи и газопроводи като „Баку-Тбилиси-Джайхан”, „Киркук-Яамортак” и „Набуко”.

Дипломат номер едно на Турция категорично призовава за преформулирането на външната политика на страната. Той извежда на преден план принципа, че значението на всяка държава в световната политика е свързано с нейното геостратегическо положение и историческа роля. Следователно, Турция има своята географска и историческа дълбочина. Според Ахмед Давудоглу в географско отношение Турция е централна държава и на нея не трябва да се гледа като на мост или периферна държава. Причина за подобно твърдение е уникалното местоположение на страната. Професорът по международни отношения развива тезата, че ако се вземе за пример Германия, то тя е централна държава в Европа, но в същото време е далеч от Азия и Африка. Русия е централна държава за Европа и Азия, но едновременно с това е далеч от Африка. С други думи, Турция има по-добро географско местоположение от тези две държави, тъй като е едновременно азиатска и европейска държава, а чрез Средиземно море е свързана и с Африка. Следователно страна с такова местоположение не бива да се възприема като държава-мост или като държава-периферия.

Стратегът в МВнР в Анкара отстоява и тезата, че е безспорна и „историческата дълбочина” на Турция. Според него е достатъчно е да се обърне внимание на османското й минало. Тогава страната е била един от центровете на световната политика и това силно рефлектира върху съвременната турска държава. В тази държава са се съчетавали кавказки, балкански, туркменски, анадолски и близкоизточни елементи.
Давудоглу твърди, че в светлината на гореизброените географски и исторически особености, Турция е държава с разнообразна национална идентичност. Тя принадлежи както на Близкия изток, така и на Балканите, Кавказ, Средна Азия, Каспийско и Черно море. Според него следователно, от новото правителство се изисква упражняването на нова външна политика, която да гарантира сигурност, както за себе си, така и за своите съседи. Поради тази причина разрешаването на регионалните проблеми и стимулирането на сътрудничеството със съседните страни са от основните приоритети на новия външнополитически курс на турското правителство.

1. Сближаването със Сирия

Турско-сирийските отношения се подобриха по време на управлението на правителсвото на ПСР. Този процес се материализира при посещението на сирийския президент Башар ал Асад в Турция през януари 2004 г., както и по време на последвалата го визита на президента на Турция Абдула Гюл в Сирия през същата година. По време на първата размяна на посещения от този род в историята на отношенията между двете държави се подписват шест протокола за сътрудничество в областта на икономиката, туризма и образованието.

Подобряването на отношенията между двете държави са от особено значение поради две основни причини. Първо, двете страни са на прага на война, само няколко години преди осъществяването на въпросните исторически визити. Запознати припомнят, че през 1998 г. Анкара обвинява директно Дамаск в подкрепа на Кюрдската работническа партия и лично на нейния лидер Абдула Йоджалан. Второ, новата посока в развитието на двустранните отношения се реализира по време, в което Сирия е в състояние на сериозна международна изолация. Последната е предизвикана от Съединените щати поради обвиненията, че Дамаск сътрудничи на бившите служби за сигурност на Садам Хюсеин, както и че организира, финансира и извършва преминаването на доброволци през границата с Ирак, които да се борят срещу американския контингент в тази арабска държава. Обвиненията бяха отправени от бившия държавен секретар на САЩ Колин Пауъл в известното му посещение в Дамаск през май 2003 г. Това стана буквално един месец след отстраняването на Садам Хюсеин от власт.

2. Сближаването с Иран

Турската инициатива за сближаване с Иран също е типичен пример за прилагането на принципа на „стратегическа дълбочина”, който инициира Ахмед Давудоглу. Двете държави са съперници в исторически план. По време на Студената война Анкара многократно е отправяла обвинения към Техеран, че подкрепя ПКК и радикални ислямски фундаменталистки групи. След поемането на кормилото на външната политика от Давудоглу Турция внезапно реши да укрепи своите връзки със съседната ислямска държава. През юли 2004 г. премиерът Ердоган посети иранската столица. Там той подписа договор  за многостранно сътрудничество в областа на икономиката и сигурността, както и за сътрудничество в борбата срещу ПКК. На 15 август 2008 г. иранският президент Ахмединаджад върна визитата. Паралелно с това Турция  подкрепи правото на Иран да притежава  ядрена енергетика за мирни цели. Изненадващото е, че такова развитие във взаимоотношенията между двете държави става на фона на международната изолация, наложена на Иран от страна на САЩ, но също така и в момент, когато иранската ядрена криза е в своя апогей.
 
3. Турция и палестинският въпрос

По време  на управлението на ПСР се наблюдава голяма промяна в турската позиция по отношение на палестинския въпрос. До поемането на властта в Анкара от политическата формация на Реджеб Ердоган стратегическите и военните връзки с Израел са водещите приоритети на политиката на Турция в Близкия Изток. С прилагането на принципа за „стратегическата дълбочина” те не останаха същите. В момент, в който западният свят наложи финансова блокада над правителството на „Хамас” след победата на парламентарните избори през 2006 г., Давудоглу прие в Анкара ръководителя на тази палестинска формация Халед Машал. Въпросният акт предизвика възмущението на Вашингтон и Тел Авив. Трансформацията на турската позиция по отношение на палестинския въпрос ясно се прояви и по време на последната война в Газа. Тогава Ердоган не само защити Хамас, но и категорично обвини Израел в извършване на военни престъпления и геноцид. Може би демонстративното напускане на конференцията в Давос от страна на силния човек в Анкара е най-очевидното доказателство за новата турска позиция по отношение на палестински въпрос.

4. Теорията на неоосманизма

В това отношение Давудоглу приема и доразвива идеите на бившия турски президент Тургут Йозал. Именно по негово време за пръв път се появява терминът „неоосманизъм”. Йозал и другите последователи на тази докрина смятат, че основната причина за упадъка на Турция в близкото минало е прекъсването на връзките на страната с османското наследство. Това от своя страна води до задълбочаването на различията между светската власт и ислямското течение. Въпросните идеолози считат, че погрешно сигурността се е превърнала в основен приоритет на държавната политика, тъй като това е станало за сметка на гарантирането на свободата.

Според привържениците на въпросното учение „неоосманизъм” не означава връщането към миналото или възстановяването на господство над владяни от Османската империя територии. Терминът трябва да получи следните интерпретации. На първо място, Турция трябва да се примири със своята ислямска цивилизационна същност, да  започне да се гордее с османското си минало, с мултикултурния и мултиетническия си характър, както и да разшири свободите в вътре в страната и да работи за сигурността в света. На второ място, трябва да се работи за интернационализация на чувство за величие, гордост и увереност в своите външнополитически действия. На трето място, трябва да се продължи да се поддържа състояние на отвореност и активни контакти със Запада и паралелно с това да се гарантират балансирани отношения с ислямския Изток. ( Телевизия „Ал-Джазира”, 03.05.2009 година).

Квинтесенцията на термина „неоосманизъм" е:

• Във външната политика – гъвкавост, „мека сила”  и игнориране на грубото поведение;
• Във вътрешната политика - по-голяма толерантност към светските порядки у дома и активна дипломация в чужбина, особено в жизненоважните за Турция области (Близкия Изток, Кавказ, Балканите).

Теорията на „цивилизационата трансформация” и „стратегическата дълбочина” ще останат свързани с името на Ахмед Давудоглу и неговия принос в областта на международните отношения и стратегическите изследвания. В близкото минало подобни идейни разработки бяха тотално доминирани от американските и европейските анализатори.