Виртуози на терора

 

Аркадий ВАКСБЕРГ

През 1947 и 1948 г. настъпва ключовият етап в плановете на Сталин за подчиняване на Източна Европа и превръщането й в група сателитни държави, през които минава зоната за сигурност на западните граници на СССР. Прочутата уговорка (именно уговорка, а не договор) с Чърчил за разделяне на сферите на влияние е постигната набързо и без всякакви преговори, само че не в Ялта (февруари 1945), както гласи мълвата, а в Москва (октомври 1944). Това не е мит, а достоверен факт, възпроизведен в мемоарите на самия Чърчил и потвърден до най-дребния детайл години по-късно от личния преводач на Сталин Валентин Бережков. Двамата се разминават само в едно твърдение: дали Чърчил е записал предложенията си върху кутията на любимите цигари на Сталин или на отделен лист. Което и от двете да е вярно, то не променя факта на подялбата. Оттук нататък Сталин се стреми да превърне в реалност това негласно споразумение, което няма никаква юридическа тежест. Тази задача не е от най-леките, особено ако се има предвид прочутата реч на Чърчил във Фултън (март 1946), която не само бележи началото на Студената война, но и разклаща увереността, че уговорката между двамата все още е валидна.

През декември 1947 г. Сталин се справя с румънския крал Михай, когото току-що е наградил с висшия съветски орден на победата заради това, че е свалил съюзника на Хитлер маршал Йон Антонеску (1944). Всичко минава без употреба на сила - кралят се огъва под натиска, отрича се от престола и избира пътя на изгнанието заедно с цялото си семейство. На власт идва подчиненото на Москва комунистическо правителство, което в по-голямата си част по-късно е репресирано в съзвучие с традиционния сталински модел.

Към тази дата се усложняват отношенията с други две страни от бъдещия “социалистически блок”, замислен от Сталин - България и Югославия. По ред причини, на които ще се спра по-надолу, обстоятелствата са такива, че Кремъл не може да реши проблема с мирни средства. По тази причина Сталин насочва вниманието си към Чехословакия. Президент на тази страна тогава е безспорният антикомунист и демократ Едвард Бенеш. Вицепремиер е марионетката на Москва Клемент Готвалд, а по-голямата част от министрите са политици и експерти с демократична ориентация. Сталин надали е могъл да понесе чак такова безобразие.

В условията на непоносим натиск и шантаж президентът Бенеш преценява, че не разполага с достатъчно съпротивителни сили и решава да “действа в името на спасението на страната, за да предотврати кръвопролитията”. Той уволнява 12 “министри капиталисти”, които почти изцяло заменя с “министри от пролетариата”. Начело на правителството застава Готвалд. Единственият “компромис”, допуснат от Москва, е назначението на Ян Масарик за министър на външните работи. Макар Сталин да е известен със своите умения да изчаква, този път търпението му бързо се изчерпва. Той решава да заложи на поговорката за желязото, което трябва да се кове, докато още е горещо.

Масарик е единственият безпартиен в иначе хомогенното комунистическо правителство. Освен това заема ключовия пост на министър на външните работи. Сталин не смее да го отрови, защото си дава сметка, че в тази все още неподчинена напълно страна аутопсията ще се извърши от автентични и местни специалисти. Не е стопроцентово сигурно, че няма да потърсят следи от съмнителни вещества. Затова в сила влиза един по-прост, макар и грубиянски план: най-директно да заяви на Масарик, че трябва да напусне “доброволно” поста си и да емигрира в чужбина. В случай че откаже, да се ликвидира по такъв начин, че да прилича на самоубийство.

В изпълнение на този план в Прага е изпратен познатият ни професионален убиец Александър Коротков (известен също под имената Коротин, Кудрявцев, Степанов, Ердберг) - генерал-майор и ветеран на Лубянка, когото днешните изследователи на специалните служби уважително квалифицират като “гений на разузнаването”. Към времето на пристигането му в Прага по случая “Масарик” Коротков вече има зад гърба си редица професионални постижения, сред които е ликвидирането на московския агент Георги Агабеков, преминал на служба към западно разузнаване, както и убийството на секретаря на международното обединение на троцкистите Рудолф Клемент (и двамата са убити през 1938 г.). Години по-късно, през 1956-а, Коротков се откроява с провеждането на още една фундаментална акция - той залавя в Будапеща унгарския премиер Имре Наги и го съпровожда до мястото на изгнанието му в Румъния, което е прелюдия към екзекуцията му.

По онова време Коротков е началник на Четвърто управление (нелегално разузнаване) на Комитета по информация (тогава шпионажът съществува под това име). Той съвместява този пост с поста заместник-началник на служба “ДР” (“Диверсия и терор”). Това, че “специалното поръчение на партията и правителството” в Прага е поверено на човек от толкова висок ранг, говори достатъчно какво значение Кремъл е придавал на цялата операция. Освен генерал, Коротков е и професионален убиец. Това на свой ред означава, че мероприятието е било замислено с летален изход. В противен случай биха го поверили на някой друг.

Сутринта на 10 март 1948 г. (тоест няколко дни след “безкръвния” комунистически преврат) тялото на Масарик е намерено в двора на Чернинския дворец, тогава Министерство на външните работи, под прозорците на банята на апартамента му. В първия протокол от огледа е отбелязано, че мъртвият е бил само по пижама. Тялото му се е намирало на 4 метра от стената на сградата, като мъртвия е лежал на лявата си страна. Лявата му ръка е била под тялото, а дясната - отметната настрана. Костите на единия крак са били смлени. Кракът очевидно пръв е поел удара от падането.

Огледът дори не е завършен, когато правителството на Готвалд официално обявява, че Масарик се е самоубил. Излиза, че външният министър си е сложил пижамата, за да си легне, но после е размислил и се е хвърлил от прозореца. Към тази дата кадровият състав на специалните служби в Чехословакия все още не е подменен изцяло и в него все още има офицери, неуправлявани от съветски агенти. Един от тях - Зденек Борковец, пристига в Чернинския дворец един час след откриването на трупа. Той отбелязва, че спалнята на министъра е необичайно разхвърляна. По пода има парчета от стъкла, възглавниците кой знае защо са открити в банята, а в пепелника има 14 фаса от различни марки цигари, което означава, че в спалнята са пушили поне двама души и при това дълго време. Други важни детайли са отбелязани от помощник-министъра Богумил Пшигода и полицейския лекар Вилебилд Хофман. Те отчитат, че всички прозорци в апартамента са затворени, като изключим онзи в банята, който според тях никога не се е отварял. Освен това отбелязват и една допълнителна странност, че Масарик е предпочел да се хвърли от прозорец, намиращ се на височина 130 сантиметра от пода, докато прозорецът в спалнята е на височина 60 сантиметра.

Терористичният режим и атмосферата на страх, които се настаняват в Чехословакия с идването на Готвалд, изключват не само провеждането на нормално разследване, но и навременното събиране на улики от местопрестъплението. За пореден път трябва да съдим за събитията по косвени доказателства. Едно от тях е достатъчно красноречиво - след завръщането си в Москва Александър Коротков получава поредния си, шести по ред, орден “Червено знаме”, който му е връчен “за образцово изпълнение на специална задача”. Секретният указ за това награждаване стана достъпен едва по времето на перестройката. Тогава за пръв път бяха съпоставени и датите на съответните събития - пристигането на Коротков в Прага, смъртта на Масарик и награждаването на агента.

Веднага след отпътуването на Коротков в Прага пристига неговият пряк началник в отдела за терор и диверсии - самият генерал-лейтенант Павел Судоплатов. След смъртта на Масарик антикомунистите разполагат само с един съществен пост в системата на държавното управление, но този пост е президентският. Едвард Бенеш все още е начело на страната. Неслучайно Сталин поверява завършването на операцията на поредния виртуоз в мокрите поръчки и активен участник в убийството на Троцки.

Судоплатов получава задачата да свали Бенеш от поста, като си послужи с шантаж и заплахи. Разрешено му е да употреби насилие едва в случай на провал. Судоплатов се възползва от агентурата си, внедрена в средите, близки на Бенеш, и успява да получи аудиенция при президента. Години по-късно успях да разбера поне малка част от онова, за което са си говорили двамата. Разказа ми го с недомлъвки полковникът от Лубянка Лев Василевски - друг участник в убийството на Троцки и приятел на Судоплатов, от когото всъщност беше научил фактите.

В края на дните си Василевски обичаше да ходи в московския Дом на литератора. По тази причина редовно се озовавахме на съседни маси в кафенето или в ресторанта. Идваше и на кръглите маси, които водех. Веднъж, в годините на перестройката, случайно стана дума за онзи исторически период и аз попитах дали е вярно това, че Масарик е бил убит, а на Бенеш са му “извили ръцете” (този израз използвах тогава). Василевски учудено ме изгледа и извади едно завъртяно, но достатъчно прозрачно потвърждение: “Политиката е мръсна работа и в нея не може да се пипа с бели ръкавици.” После разказа, че Судоплатов директно предложил на Бенеш да подаде оставка и “по лесния начин” да предаде поста си на тогавашния премиер Готвалд. Бенеш бил толкова възмутен от този нечуван цинизъм, че дори бил готов да замери Судоплатов с чашата си за кафе. Тогава генералът от Лубянка му показал фотокопие на една разписка за 10 хиляди лири, които Бенеш е получил от Москва през 1938 г., за да може да финансира бягството си от Хитлер и да замине за Лондон. Честно казано, този вид шантаж ми се видя доста странен. Разписката не би могла да хвърли сянка върху репутацията на Бенеш, защото не е имало нищо срамно да получиш пари, с които да се спасиш от нацистите. Друг факт, цитиран от Василевски, също не ми се видя убедителен инструмент за шантаж. Судоплатов бил заплашвал Бенеш с това, че ще разгласи някаква негова неясна намеса във вътрешните работи на Югославия, уж извършена дълги години преди това.

Разказът на Василевски не успя да ме убеди, че неговият колега от Лубянка е шантажирал Бенеш именно с онези факти, които ми бяха разказани. Много повече бих повярвал на друга версия, която по-добре би подхождала на стила на съветските специални служби - че Судоплатов е напомнил на Бенеш съдбата на Масарик и недвусмислено му е съобщил, че го чака същата участ. Това би трябвало да е изиграло решаваща роля в последвалите действия на Бенеш. Президентът така и не подписва новата чехословашка конституция, съчинена в Москва, но три месеца след унищожението на Масарик, на 7 юни 1948 г., той подава оставка. Три месеца по-късно, на 3 септември, умира от инфаркт. И макар този финален акорд да не е дело на московски убийци, името на Бенеш с право би могло да се добави към безкрайния списък на жертвите на сталинския терор.

През следващите две десетилетия историята на Масарик и Бенеш остава табу. В СССР имената им изобщо не се споменават. Този трагичен епизод от националната история е реанимиран едва по време на Пражката пролет. На 5 април 1968 г. Александър Дубчек нарежда да се възобнови разследването на смъртта на Ян Масарик. Първият, от когото се взимат показания, е бившият служител на Министерството на външните работи Павел Страка, който е бил дежурен в Чернинския дворец през нощта на 9 срещу 10 март 1948 г. Той разказва, че около полунощ е чул шум на коли, приближаващи към входа на двореца, но когато се опитал да излезе от кабинета на дежурните, вратата се оказала заключена. Телефоните били изключени - включително и прекият телефон за връзка с президента и министъра. Около 4 часа сутринта той отново чул шум - този път на отдалечаващи се коли. Вратата се оказала отключена. Когато излязъл на двора, видял трупа на Масарик и разбрал, че трябва да си държи устата затворена. Разказал всичко само на една приятелка - вдовицата на писателя Карел Чапек. Малко след това бил арестуван и осъден на тъмничен затвор за измяна на родината. Малко преди смъртта си вдовицата на Чапек успява да потвърди, че Страка й е разказал абсолютно същите неща 20 години по-рано.

По време на Пражката пролет са разкрити и подробности за онова, което се е случило след “самоубийството” на Масарик. Тогава се разбира, че първият лекар, който оглежда тялото на министъра - полицейският експерт Яромир Тихи, по-късно решил да си направи инжекция с бензин и “доброволно” се разделя с живота. След него се самоубива и жена му. През май 1948 година при неизяснени обстоятелства е убит един майор на чехословашката държавна сигурност - Августин Шрам. Според следствието, проведено по време на Пражката пролет, Шрам е бил организатор, а може би и изпълнител на убийството, който прекалено дървеняшки е изпълнил указанията на Коротков. Веднага след убийството е бил арестуван полицейският комисар Йозеф Кадлен - един твърде честен наивник, който се е опитвал да си гледа съвестно работата. Имал неблагоразумието да настоява да се ексхумира тялото на Масарик. Твърдял, че с очите си е видял едно кърваво петънце до дясното ухо на министъра и смятал, че това може да се окаже следа от инжекция. На погребението петното било покрито с кокичета. Снимката на Масарик в ковчега с кокичетата тогава е видяна от множество хора, а по-късно е иззета от вестниците. Що се отнася до полицая Кадлен, той е арестуван и умира по време на разпит. Никога няма да разберем дали е умрял от естествена или насилствена смърт.

Веднага щом Дубчек предприема ново разследване на смъртта на Масарик, в Чехия зачестяват мистериозните смъртни случаи. Първият е този с Йозеф Бжещански - заместник-председателя на върховния съд, който е намерен обесен в гората до Прага. Седмица по-късно в гората на едно предградие на Бърно идва ред и на втория - Берджрих Покорни, който навремето ръководи разследването на смъртта на Масарик. В края на април си тегли куршума и главният лекар на болницата към Държавна сигурност Йозеф Сомер. Ден след него в гората до Марианске Лазне е намерен обесен началникът на следствения отдел на пражката криминална полиция подполковник Иржи Почепики. Според новата комисия от следователи всички тези лица са били в списъка на свидетелите, които е трябвало да бъдат разпитани и биха могли да помогнат за разкриването на истината около смъртта на Масарик.

По същото време в Прага се извършва още едно разследване на същия случай, но този път журналистическо. Предприема го американската журналистка Клеър Стърлинг. Тя изразява съмнение, че убийците са пристигнали с коли в Чернинския дворец. Твърди, че са били общо двама и са намерили друг начин да влязат в двореца и да се промъкнат в апартамента на Масарик през банята, която е имала отделна входна врата. По-нататък, според версията на Стърлинг, убийците са събудили Масарик и са започнали да изпълняват прекалено стриктно получените инструкции - опитали са се да принудят Масарик сам да скочи през прозореца. “Разговорът” е продължил доста дълго, ако се съди по броя на фасовете в пепелника, и не е довел до желания резултат. Понеже не са имали право да си тръгнат с празни ръце, те са привели в изпълнение резервния вариант. Клеър Стърлинг твърди, че ако убийците са били повече от двама, те по-лесно биха се справили с Масарик - въпреки своята 60-годишна възраст министърът е бил едър мъж, който отчаяно се е борил за живота си. Убийците са успели да го вкарат в банята, да го удушат с възглавници и да го изхвърлят през прозореца.

Реконструкцията на събитията, извършена от американската журналистка, общо взето, държи сметка за всички открити улики. Аз лично бих добавил и две други обстоятелства - твърдението за следа от убождане близо до ухото на Масарик и общото знание за подобни убийства, извършвани по света от Лубянка. Ако вземем предвид и двете, излиза много вероятно, че по време на физическата борба убийците са инжектирали на Масарик и някакво приспивателно. (Мястото за подобна инжекция действително е нетрадиционно, но най-вероятно не е имало условия за по-подходящ избор.) Именно приспивателно, а не отрова, доколкото идеята е била Масарик да се хвърли от прозореца, а не да умре необяснимо. Не са могли да го удушат, защото лекарите на тогавашна Чехословакия веднага биха разпознали следите от подобен метод. Впрочем ние все така не знаем какво са открили лекарите в деня на смъртта. Личният лекар на министъра - Оскар Клингер, изобщо не е допуснат до тялото, голяма част от документите, свързани с аутопсията, не са намерени, а протоколът от аутопсията, подписан от професор Гайек, се оказва фалшификат: по-късно професорът съобщава, че нищо подобно не е подписвал и че не се е приближавал до трупа на повече от 3 метра.

След края на комунистическата диктатура Чехия отново се върна към тази загадка. Беше проведена ретроспективна експертиза, поверена на специалиста по биомеханика професор Иржи Щраус. Заключението е, че “падането е извършено перпендикулярно на земята. Това отговаря на т.нар. координиран начин на падане, в което падащият по рефлекс се опитва да стъпи на крака. Травмите са нанесени по петите, долните крайници и тазобедрените стави. Главата не е повредена. Смъртта е настъпила от разрив на сърцето.”

Не всички чешки историци са съгласни с това, че Масарик е бил убит. Според Антонин Сум, бивш секретар на министъра, Масарик може да се е самоубил, за да “предупреди Запада, че Франция, Германия и даже Англия са изправени пред същата опасност - да бъдат превзети от Москва”. Но тогава министърът би могъл да напише и някакво предсмъртно съобщение до Запада. И освен това предположението на секретаря не отчита красноречивите улики, които елемент по елемент изграждат различна логическа верига. За мен лично би била достатъчна и само една: пристигането в Прага на Александър Коротков и последвалото му награждаване поради “образцово изпълнение на специална задача”.

Бихме могли да допуснем, че тайните съветски архиви пазят и по-убедителни доказателства за убийството на Масарик и шантажа срещу Бенеш, довел до оставката му. Но надали има такива. Писмени заповеди за убийство просто не са издавани, както сочи случаят с убийството на Троцки например. Сталин не е известен с оставянето на подобни следи. В мемоарите си Судоплатов намеква, че Сталин лично и устно му е заповядал да “си поговори” с Бенеш. При връщането си в Москва Судоплатов лично и устно му е докладвал за резултатите от командировката. Вождът е имал кратка и изразителна реакция: “Спекъл се е!” Тази реакция се вписва органично в стила на кремълския шегобиец.

Операцията в Чехословакия, която има такъв успешен за Сталин завършек, съвпада по време с усложняване на положението в две балкански страни - България и Югославия. Особено в Югославия, където за това има съвсем обективни причини.Тито не идва на власт с помощта на съветските танкове и това е достатъчна причина да не бъде пряко зависим от Москва. По време на войната Югославия е единствената нападната страна, в която се водят пълноценни военни действия срещу окупаторите германци. Москва дори не смее да нарича бойците на Тито с думата “партизани” - в руската лексика те се споменават като войници на Народно-освободителната армия на Югославия. След 1945 г. Тито е единственият комунистически лидер, който не е спуснат с парашут от дълбините на съветската емиграция. Той прекарва войната в собствената си страна и преживява тежки наранявания. Неговата популярност в Югославия е напълно автентична и няма никаква нужда някой със сила да го натрапва на населението. Тези и други факти му дават основание да се чувства свободен в решенията си, без да се превръща в марионетка в ръцете на Сталин.

Факт е, разбира се, и това, че Тито е убеден комунист, преминал през партийните школи в Москва и по чудо избегнал драматичната участ на много от своите другари, загинали в сталинския терор. Няма спор, че той се стреми да построи тъкмо комунистическото общество, вписващо се в марксистко-ленинската догма, пък макар и разнообразено от някои югославски специфики. Само че това е абсолютно неприемливо за Сталин, който отхвърля дори и най-минималната проява на самостоятелност в управлението. Лидерът на която и да било европейска страна, попадаща в съветската зона на влияние, е смятан за лице, което може да е само и единствено на пълно подчинение на Кремъл по всички въпроси на вътрешната и външната политика. А това, на свой ред, е неприемливо за самия Тито - единствения източноевропейски лидер, който не страда от раболепие и изключва възможността да се превърне в банален лакей след вече удържана победа. В този отначало прикриван дуел между двамата се крие залогът на бъдещ конфликт, в който не би следвало да се очакват двама победители. Или поне за Сталин това е така.

Ситуацията е усложнена и от още един елемент. Още преди да се развалят отношенията с Тито, Москва е изработила модела на държавно устройство за Балканите. Той е съгласуван както с Тито, така и с българския комунистически лидер Георги Димитров. Тогава и двамата са възприемани еднакво - като васали. Без да е в състояние да изчисли предстояща конфронтация с някого от тях, Сталин се отдава на идеята за обща Балканска федерация, в която да влязат не само Югославия и България, но също и Албания, а в по-далечна перспектива - дори Гърция, в която е провокирана гражданска война, а оръжието на бунтовниците се доставя от съседните комунистически страни. Тогава Сталин вярва, че подобно обединение би озаптило британското влияние в района на Балканите. Освен това би му осигурило тотален контрол върху нова и могъща държава, простираща се от Адриатическо до Черно море. Поведението на Тито слага край на мечтите - Балканска федерация, която не е под монополния контрол на Кремъл, би могла да доведе само до главоболия. Дори и по-лошо: да се превърне в пример за подражание на останалите васални страни. А това вече би било равно на чиста заплаха.

Сталин изпада в ярост след новината, че Тито и Димитров са се срещнали в Блед и са се разбрали за бъдещия съюз, като са пристъпили и към обсъждането на практическата страна на въпроса. За него това е знак, че и двамата му се изплъзват. Сталин трябва да е знаел и за по-далечните планове на Тито и Димитров - да включат във федерацията и дунавските страни, тоест Чехословакия, Унгария и Румъния. Друг техен вариант предвижда трансформация на балканския алианс в панславянски съюз с участието на България, Югославия, Чехословакия и Полша. Наистина, всяка от тези страни, взета поотделно, по това време е вече под сигурен похлупак, но каква е гаранцията, че Сталин би се справил и с обединен монолитен блок? Още по-лошото за Сталин е друго - замисленият съюз (федерация? конфедерация?) в никакъв случай не би бил антисъветски. Няма основания за съмнение във верността на тези хора към комунистическата идея. Сталин трябва ясно да си е давал сметка, че единственото идеологическо отклонение на този съюз би се свело до персоналните измерения на антисталинизма.

Из кСлед победите му през 20-те години на XX век и дори след Големия терор това е първият случай, в който някой му противостои.

Междувременно Тито и Димитров следват установените уговорки и постепенно придвижват нещата към създаване на федерация. Нещата за Сталин се усложняват и от това, че двамата нямат пречки в общуването. Свързват ги не само идеологемите, но и личното приятелство. Имат два общи езика - руският, който и двамата владеят до съвършенство, и сърбо-хърватският, на който Димитров говори свободно след първия си брак със сръбкиня и след времето, прекарано в Югославия през 20-те години. В предвоенна Москва Димитров е подкрепял Тито, когато животът му е бил застрашен. Алиансът между двамата може да е всичко друго, но не и формален.

Сталин трябва горчиво да е съжалявал за това, че през 30-те години е оставил Тито да оцелее, вместо да го натика в същите мазета на Лубянка, в които тогава са пратени почти всички членове на ръководството на Югославската комунистическа партия. Сега вече е прекалено късно. Съвсем друг обаче е случаят с Димитров. За Сталин той е ако не послушен, то поне напълно достъпен. Тогава “Правда” тиражира обвинителен текст срещу Димитров - това се случва за първи път, откакто българинът ръководи Коминтерна, а после и просъветска България. Разсекретените днес стенограми от “другарските беседи” в Кремъл показват, че Сталин се обръща към Димитров арогантно и грубо. Третира го като невежа, който нищо не разбира от външна политика, държи се с него така, както един самозабравил се офицер би се държал със своя ординарец. На 10 февруари 1948 г., по време на тристранна среща на върха в Кремъл, на която Тито демонстративно не идва, Сталин си позволява да се обърне към Димитров по следния начин: “Вие се самозабравихте като комсомолец. Искахте да учудите света, като че ли все още сте секретар на Коминтерна.” Не е за вярване, че самолюбивият българин изтърпява тези обиди като покорен роб и не показва с нищо, че е засегнат. Тази поза на прилежен и изпълнителен ученик надали е могла да заблуди Сталин за истинските чувства на този човек, който лично от вожда е поставен върху българския трон без капка право на независимост. В отношението на Сталин към Димитров не се проявява доверие и за това си има нужните основания.

Господарят на Кремъл не се основава само на интуиция. Той получава и доносите на съветските агенти, които са инфилтрирани по всички етажи на партийния и държавния апарат и на двете страни. Така Сталин научава, че на 11 февруари, тоест само ден след като уж покорният Димитров обещава стриктно да следва московските указания, той е поканил на закуска в българското посолство Кардел и двамата му колеги Милован Джилас и Владимир Бакарич. Българите и югославяните се били разбрали да докладват на своите правителства, а после наново да се срещнат, за да продължат да работят върху създаването на Балканска федерация. От формална гледна точка към тази дата Сталин все още не е изразявал несъгласие с проекта. Дори обратното - чут е небрежно да подхвърля: “Обединявайте се, когато си искате.” Но от тона и поведението ясно се разбира, че от тази идея той вече не черпи ентусиазъм. А инициатива, изхождаща от двама васали, априори е неприемлива за него - този въпрос е от принципно естество. Тук не е за пренебрегване една хипотеза. Нищо чудно Сталин да е ускорил разправата си в Чехия с Бенеш и Масарик тъкмо въз основа на добрата си информираност за плановете на Тито и Димитров. Двамата неподвластни на Москва чехословашки политици биха могли да му се сторят като потенциални съюзници на двамата балканци. Докато Клемент Готвалд не би посмял да му се противопостави. По време на “дружеската беседа” от 10 февруари Сталин и Молотов подигравателно споменават Бенеш и това е записано в дневника на Димитров. Датите също навеждат на подобна мисъл: в средата на февруари настъпва рязък обрат в отношенията с Димитров и Тито, а на 11 март загива Масарик. Може би се е предполагало, че смъртта му ще има и сплашващ ефект на Балканите.

Месец след смъртта на Масарик Димитров оглавява българската делегация, която заминава за Прага, и се среща не само с Готвалд, но и с Бенеш, който все още е президент. Този факт и сам по себе си е забележителен в контекста на всичко, което се случва в Източна Европа, но спомените на Милован Джилас добавят към него още един многозначителен щрих. Влакът минава през Белград. На перона са Джилас, който по това време все още е най-близкият до Тито човек, и външният министър Станое Симич, който е бивш посланик в Москва. Джилас оставя министъра на перона за известно време и се среща насаме с Димитров във вагона. Димитров казва на Джилас: “Дръжте се, всичко друго ще се оправи.” В този момент в салона на вагона влиза Вълко Червенков - една абсолютно безлична и добре тренирана сянка на Сталин. Тонът на Димитров моментално се променя, а разговорът тръгва в друга посока. В салона са влезли ушите на Кремъл.

Какво е могъл Сталин да направи на Димитров? За него, общо взето, няма невъзможни неща. До определен момент например изглежда немислимо, че дори Зиновиев, Каменев, Бухарин и Риков ще се окажат обвиняеми и ще бъдат разстреляни. До определен момент изглежда немислимо, че Зудолф Слански, Ласло Райк или Трайчо Костов ще бъдат обявени за шпиони на чужди разузнавания. Защо пък и Димитров да не се окаже на тяхно място?

Този сценарий, разбира се, е бил колкото възможен, толкова и нецелесъобразен. Сталин вече е направил всичко, зависещо от него, за да превърне Димитров не само в местен, но и в световноизвестен герой. В комунистическия свят той е описван като полубог - това е героят от Лайпцигския процес, победил Гьоринг в словесен двубой и превърнал съдебната зала на Хитлеровия режим в трибуна за пламенна комунистическа реч... Как се обявява такъв човек за шпионин на чуждо разузнаване? Освен това в продължение на осем години Димитров заема поста генерален секретар на Коминтерна. В това си качество той остава авторитетна личност за чуждестранните комунистически партии. В съветската партийна йерархия, установена след Големия терор, той първоначално заема шесто място, а впоследствие, когато Жданов го измества - седмо. Веднага след Сталин, Молотов, Каганович, Ворошилов и Калинин. Не, такъв човек не става за съд и Сталин го знае много добре. Само че още по-добре знае, че принудителните изказвания на Димитров срещу Тито са чисто лицемерие.

Всеки друг би сметнал, че от тази ситуация няма полезен изход. Но не и Сталин, който разполага с виртуози в Лубянка. Димитров много често е боледувал. Лекувал се е много пъти в кремълските болници и санаториуми, така че реалното му здравословно състояние е добре известно в Москва. Болестите му обаче са все хронични, така че при адекватни лекарски грижи той би могъл да живее и дълги години. През юни 1949 г., когато отношенията на СССР с Тито са напълно прекратени, когато обидите по адрес на югославския лидер минават всички граници, а съветската преса го нарича “кървав палач”, Сталин неочаквано вика Димитров в Москва - да се “лекува”. Без да обяснява защо, българинът отказва да пътува със самолет, макар че по това време всички високопоставени лица (и той самият също) използват точно този вид транспорт. Мостът, който по-късно позволява изграждането на железопътна линия от София към румънската столица, все още не е построен, така че влакът може да мине само през Белград. Много е трудно да не се запитаме дали пък неудобният маршрут не е бил избран точно заради тази спирка.

Всичко се повтаря по модела от предходното пътуване до Прага. Влакът спира на малката гара в Топчидер - предградие на Белград. На перона чака Тито, който прекарва около час насаме с Димитров. Няма записки от тази среща. Близките на Тито твърдят, че Димитров е повторил вариант на репликата, чута по-рано от Джилас: “Дръжте се и ще победите.” Няколко часа по-късно, вече на румънска територия, на Димитров му прилошава. Свален е от влака и е доставен в Букурещ. С шифрограма докладват на Сталин за случилото се. Димитров би могъл да получи спешна помощ и в Букурещ. 40-минутен полет го е делял от софийските болници. Но Сталин заповядва болният веднага да бъде изпратен в Москва, където да получи “квалифицирана медицинска помощ”. Настаняват го в кремълска болница извън Москва. Няколко дни по-късно, на 2 юли, Димитров умира. Като официална причина за смъртта е посочена цироза на черния дроб - болестта на хроничните алкохолици. Лекарите, подписали това заключение, са на подчинение на Лубянка, макар и да нямат офицерски пагони. Изводът им не е оспорван, макар че очевидците са поразени от впечатляващата трансформация на външния вид на героя от Лайпциг. Ако се сравнят снимките му, правени приживе (в края на май 1949 г.), със снимките му на смъртния одър, може да се види, че лицето внезапно се е свело до набраздена от бръчки кожа, покриваща малкия череп - все едно Димитров е боледувал дълги месеци.

Два дни след погребението в София е арестуван близък съратник на Димитров - секретарят на ЦК Трайчо Костов, който подобно на Тито е прекарал войната не в емиграция, а в страната си. Водил е автентична, а не измислена борба и е бил съден за тази си дейност от предишния режим. И той като Димитров издига неприемливата за Москва мисъл, че социализмът в България може да бъде построен, без да се съветизира изцяло страната и без да се налага диктатура на пролетариата (тоест без сталинско командване). Костов остава единствен от всичките репресирани комунистически лидери, който отказва да потвърди пред съда, че е извършил престъпленията, в които го обвиняват. През декември същата година е убит. Би било логично да се очаква, че Димитров ще се озове в същата килия, в която е Костов, и после ще загине по същия кошмарен начин. Но другият път се оказва далеч по-успешен - Димитров хем е елиминиран, хем канонизиран като предан и достоен ученик на другаря Сталин.

По сталинския модел за разпространение на дезинформация веднага е пуснат слух, че Димитров е отровен в Белград от българина Иван Караиванов (истинското му име е Генчев), който е член на ЦК на Югославската комунистическа партия и агент на тайните служби на Тито. Някои пък го смятат за агент на българските служби. В действителност Караиванов е агент не на Белград и не на София, а на Москва. Той работи в апарата на Коминтерна и като почти всички негови служители едновременно с това е и част от Лубянка. По-късно става и офицер на съветските тайни служби, за което Димитров в прав текст пише в дневника си (записки от 6 октомври 1944 г.) Това е отново традиционен подход - престъпленията, извършени от Сталин, да се приписват на друг. С това се постига двоен ефект - първо се отклоняват подозренията от извършителя, а после се очерня някой враг на извършителя.

Случаят “Димитров” обаче не приключва със слуха за “убиеца на Титовите служби”. Напротив, версиите за насилствена смърт на българския лидер периодично се реанимират в средите на съветския партиен елит, като често пъти се намира по някой различен кандидат за ролята на убиец. В собственоръчните си показания от 26 ноември 1952 г. арестуваният началник отдел в Главното управление за охрана Владимир Маслеников пише, че Сталин още през ноември на предходната година е изискал да се издирят виновниците за смъртта на Димитров. Вождът твърдял, че всички “подозрителни” смъртни случаи са на хора, лекувани от едни и същи лекари. По времето, в което Маслеников дава показания, Сталин лансира мащабна антисемитска кампания, в която на прицел са лекари от еврейски произход. Очевидно той възнамерява да хвърли върху тях и вината за убийството на Димитров. Тук отново се търси двоен ефект - вниманието да се отклони от вожда и да се насочи към ционистки заговор. Макар че дори и по логиката на Сталиновите мании лекарите евреи по никакъв начин не са могли да се интересуват от съдбата на българския лидер. Но важното в случая не е това върху кого Сталин е възнамерявал да хвърли вината за ликвидирането на Димитров. Далеч по-важно е, че той периодично е изпитвал нужда да отклони вниманието от себе си. Значи е имал всички основания да смята, че именно той е разглеждан от обкръжението си като реалния извършител.

Дори и българските историци, които не са непременно просъветски ориентирани, до ден-днешен избягват изследванията върху твърде деликатния въпрос за смъртта на Димитров. Академик Илчо Димитров например, който е автор на предговора към засекретения в продължение на дълги години дневник на Георги Димитров, не споменава нито дума за това защо и как Димитров се озовава в Москва в навечерието на смъртта си, нито пък пише от какво е починал. Едвам се намеква за някаква “нелечима болест”. Благодарение на тази пасивност автоматично си остава в сила сталинският прочит за тази съмнителна смърт. Излиза, че няма хора, заинтересувани от установяването на истината.

Разправата с Георги Димитров е далеч по-лесно осъществима, отколкото тази с Йосип Броз Тито. Към онзи момент маршалът е недосегаем. Но вместо да слезе от дневния ред, въпросът за ликвидирането му придобива още по-голяма острота.

Едва наскоро стана възможно да се надникне в онези агентурни доноси и съобщения от съветското посолство в Белград, които текат като река до Москва. От тях се разбира, че критичното отношение на Тито към Сталин е нараствало с всеки изминал ден. Един от основните съветски информатори, членът на Политбюро на Югославската комунистическа партия Сретен Жуйович, почти всекидневно докладва на съветския посланик какво се случва зад плътно затворените врати на Титовия кабинет. Анонимни съобщения, чиито автори и до днес остават скрити зад неразгадаеми псевдоними, потвърждават неговата информация, като я допълват с различни детайли. Тито подкрепя Джилас в твърдението му, че “Сталин се стреми към разширяване на СССР за наша сметка и не позволява на социализма да се развива свободно”. Подкрепя и мнението на Джилас, Кардел и Светозар Вукманович (генерал Темпо) за това, че “Сталин иска да открадне нашата победа, макар че ние се освободихме сами, без Червената армия”. В донесенията се съобщава също и това, че Тито е бесен на Сталин заради неговата политика на великодържавен шовинизъм. В анонимното съобщение се казва: “Тито смята, че целият партиен апарат в Съветския съюз е комплектован само от руснаци и че в СССР се изражда ленинизмът.”

С изострянето на отношенията с Москва Тито изчислява възможностите за отмъстителна реакция на Сталин и взема превантивни мерки. За разлика от останалите васални страни в Източна Европа Тито прилага схващането, че “работата за разузнавателните служби на Съветския съюз е несъвместима с членството в Югославската комунистическа партия”. (Цитатът е взет от агентурни донесения от 1949 г.) Под ръководството на генерал Шашич югославското контраразузнаване арестува 29 високопоставени съветски агенти, всеки от които разполага с такива контакти сред партийната и държавната вихрушка, че би могъл да е опасен за живота на Тито. Почти цялото ръководство на съветската агентура се оказва в югославски затвори. По време на ХХ конгрес на партията (1956) Хрушчов разказва, че още през 1948 г., когато разривът с Тито вече е очевиден, Сталин самохвално е твърдял, че “само да си мръдне кутрето и Тито няма да го има”. Самохвалството си остава самохвалство: за пет години усилията на Лубянка да бъде унищожен предателят не успяват да направят и крачка напред. Колкото и успешни да са всички предходни акции по ликвидирането на неудобни на Сталин лица, Лубянка се спъна именно в Тито.

През февруари 1988 г. разговарях в Лондон с една легендарна личност, смятана за праобраза на Джеймс Бонд - сър Фрицрой Маклийн. На 17 август 1943 г. той е спуснат с парашут до войските на Тито като личен представител на Чърчил, а после остава в щаба на освободителната армия, за да координира действията й със съюзниците. По-късно го обявиха за почетен гражданин на Югославия, а маршалът му подари замък на остров Бриони. След войната много пъти се беше срещал с Тито. Според сър Фрицрой Тито е знаел, че му искат главата. Получавал е информация не само от собственото си разузнаване, но и от английските служби. Само едно не е успял да разбере - кой точно е пратеникът, представляващ опасност за живота му. Лубянка очевидно е успяла да скрие този коз.

Сталин отдавна е известен като човек, който обича да си играе на законност. Но съвсем наскоро се оказа, че той е въвел нормотворчество включително и за секретните операции, за които нито един страничен човек не би могъл да научи. На 9 ноември 1950 г. например Политбюро утвърждава с протокол № 77/ 309 една строго секретна инструкция на Министерството за държавна сигурност (този документ стана достъпен едва в последно време). Инструкцията разрешава “да се взимат мерки срещу враждебни лица”, като в частност се “пресича тяхната дейност с особени способи по специално разрешение”. Тези юридически формулировки са уникални дори и за времето на Сталин. “Враждебни лица”, “пресичане на дейността”, “особени способи”, “специално разрешение” - всяка от тези думи може да бъде запълнена с произволно съдържание. Не е особено трудно да се досетим, че става дума за своеобразна легализация на индивидуалния терор, воден по всякакъв “способ”. Това е терор, насочен срещу онези, които Сталин сметне за враждебно настроени към него самия. Към датата, на която е приета и утвърдена конституцията, нейният текст се отнася включително и за Тито. А подготовката за унищожението е акт, който оттук насетне дори е “законен”.

Само че приемането на инструкцията е едно, а реалното “пресичане” на дейността на “враждебния” Тито - съвсем друго. В казуса “Тито” Лубянка си блъска главата предимно над едно - как да намери пролука към стриктно охранявания югославски лидер. Планът, който най-после е сметнат за успешно замислен, е разработен една към края на 1952 г. Чак тогава Лубянка подбира както “особения способ”, така и неговия изпълнител. Спира се на човек с наистина невероятна съдба, за когото чуждестранният читател най-вероятно не е и чувал. В актива му обаче фигурира участие в най-важната за Сталин операция - убийството на Троцки.

Животът на Йосиф Григулевич прилича на приключенски роман. Пазя в личния си архив документи от някои епизоди, свързани с него. Не всичко в тях може да се смята за истина. Просто животът на този съветски шпионин е законспириран с редица легенди, които често си противоречат. Роден е във Вилнюс като Юозас Григулявичус и в семейство на последователи на караизма. От най-ранна възраст започва да работи в Коминтерна, който функционира като отдел на Лубянка. Заминава с агентурна задача в Мексико. Оттогава Латинска Америка е територията, на която оперира. Мести се от страна в страна, като сменя имена и псевдоними - Артуро, Мигел, Падре... Научава множество диалекти на испанския език, както и английски, френски, италиански и португалски. За участието си в убийството на Троцки получава орден “Червена звезда”. За разлика от останалите участници в убийството той не се стреми да избяга, а просто си сменя документите и се прехвърля в Аржентина.

След края на войната е изпратен в Коста Рика, където помага на Хосе Фигерес да дойде на власт. От благодарност Коста Рика му предлага място в правителството, но Москва го съветва да откаже, като избере по-ниския пост на посланик във Ватикана. Назначават го. По времето на папа Пий ХII Ватиканът е едно от основните места, водещо идеологическа борба със Съветския съюз. Освен това Григулевич нееднократно представлява Коста Рика в Общото събрание на ООН, където сипе чутовни обвинения срещу Съветския съюз. Получава бурни аплодисменти от залата и един етикет от Вишински: “Американски подлизурко”. Колкото и безценна да е информацията, изпращана от Григулевич в Кремъл и Лубянка, тя е нищо на фона на ново предложение, постъпило от Коста Рика - да съвместява поста си на посланик във Ватикана с посланическо място в Югославия. Латинска Америка е беден район и малката страна не може да издържа две мисии наведнъж.

Оттук нататък посланикът на Коста Рика започва да прекарва повече време в Белград, отколкото в Рим и Ватикана. Намира нови контакти, влиза в средите на елита, сприятелява се с посланиците на други страни. Е, като добавим към това и стажа му на наемен убиец, можем ли да си представим, че Лубянка е била в състояние да намери по-подходяща кандидатура за предстоящата операция? На Григулевич обаче, който по това време използва псевдонима “Макс”, нищо не се съобщава. Той продължава да мисли, че работата му е сведена до събиране на уникална информация и нищо друго. Но междувременно в Лубянка са разработени цели четири сценария за ликвидиране на Тито, като и четирите предвиждат Григулевич да влезе в ролята на наемен убиец. Викат го на тайна среща във Виена през февруари 1953 г. и там му съобщават в какво му предстои да участва.

Вариант номер едно предвижда лична среща на посланика с маршал Тито. Това е трудно, но не невъзможно. Григулевич трябва да носи със себе си доза чумни бактерии, която да скрие в дрехите, а после и да отвори с помощта на безшумен механизъм. Бактериите са гарантирали, че заразен ще бъде не само Тито, но и всички наоколо, само че това не е съобщено на агента. Вместо това му обещават да му бият ваксина, която да му спаси живота. Този вариант не е предвиждал възможен арест на Григулевич, нито пък план за спасението му в такъв случай.

Вариант номер две се осланя на информацията за предстоящо пътуване на Тито до Лондон. Григулевич трябва да се озове в същия град “съвсем случайно”. Трябва да използва личните си отношения с югославския посланик в Лондон Владимир Велебит и да получи покана за приема на посолството в чест на Тито. Там трябва да стреля по югославския лидер от безшумния механизъм, маскиран като табакера, запалка или калъф за очила. Наред с това трябва да пусне сълзотворен газ в помещението, с което да предизвика паника и покрай нея да избяга. Този вариант не предвижда защита на самия Григулевич от сълзотворния газ.

Вариант номер три повтаря изцяло предишния, но с тази разлика, че действието се развива на някой прием в самия Белград.

Вариант номер четири звучи абсолютно безумно и е практически неосъществим, но инициаторите все пак са разработили и него - това вероятно означава, че натискът на Сталин е бил прекалено силен. Григулевич трябва да убеди властите в Коста Рика да направят подарък на Тито, а после да пратят някого, който да го връчи на югославския лидер. Самият агент е натоварен със задачата да го поръча (да го изработи? да го купи?). При отваряне кутията, в която подаръкът трябвало да се постави, изхвърля моментално действащо отровно вещество.

И четирите варианта са изпратени на Сталин, който изисква експертното мнение на Павел Судоплатов и няколко дни преди смъртта си приема специалиста по индивидуален терор в Кремъл. За тази среща знаем само от самия Судоплатов. Важно е да се уточни, че секретарите на Сталин, които отбелязват в специален дневник всички посещения при вожда, не са вписали посещението на Судоплатов. Ако срещата наистина не се е състояла, тя трябва да е обвита в извънредна секретност. През това време Григулевич изчаква във Виена решение свише. Судоплатов не се впуска в подробности за срещата, но твърди, че бил лансирал следното схващане: и четирите варианта предполагат неизбежна смърт на самия изпълнител, което е недопустимо.

Показателно е, че от висините на единствен свидетел и разказвач, Судоплатов не се и опитва да ни внуши, че е разколебавал вожда в нуждата от самата операция. Много ясно си е давал сметка какво значение за Сталин има унищожението на Тито. Моята хипотеза е, че Сталин се е интересувал единствено дали поне някой от четирите варианта дават шансове за успех на операцията. Тази загриженост е била продиктувана от големия срам, налегнал Кремъл след провала на опита за убийство на германския посланик Фон Папен в Анкара през 1942 г. Предполагам, че Судоплатов е открил в някой от вариантите надежда за успех и че Сталин е дал зелена улица на операцията. Що се отнася до Григулевич, той трябва да е разбирал не по-зле и от Судоплатов, че в подобна мисия животът му е застрашен. Не е сигурно, че се е съгласил да изиграе ролята на камикадзе - той бил женен отскоро и чакал дете.

Събитията, за които пиша, се отнасят към краткия период между 20 и 25 февруари 1953 г. На 1 март Сталин получава удар и на 5-и умира. Ден по-късно, на 6 март, Кремъл налага мораториум на операцията. В този смисъл може да се каже, че смъртта на Сталин не само спасява съветските евреи от депортиране в Сибир и нов Холокост, но също и живота на Йосип Броз Тито.

Животът на Григулевич за кратко продължава по стария начин. Берия решава да го използва за възстановяване на отношенията с Югославия и ГФР, макар и вече не като посланик на Коста Рика. Григулевич е изтеглен в Москва през май 1953 г., закъдето заминава с жена си и новородената си дъщеря.

Коста Рика така и не разбира какво се случва с посланика й - той просто изчезва. Обявен е за издирване, но усилията на полицията да го открие не дават резултат. Затова пък в Москва изневиделица се появява нов учен, специализиран в изследването на Латинска Америка и светкавично снабден с професорска титла. После става член-кореспондент на Съветската академия на науките. Под псевдонима Лаврецки (това е моминското име на майка му) той издава десетки книги, които се четат с лекота, макар и да са прекалено идеологизирани. Никога не разказва какъв е бил бурният живот, останал зад гърба му. Повече не му се налага да използва научните разработки на лабораторията за отрови, нито пък техническите приспособления за тяхното прилагане.

Из книгата “Отровите на Кремъл. От Ленин до Путин”, изд. “Сиела”, 2007 г.

 

Ахмед Давудоглу – идеи, аспирации и фикции

д-р Абдулхамид Аалнасер

     На 1 май 2009 г. Ахмед  Давудоглу или ходже (учител), както е извeстен в политическата класа и дипломатическата общност на Турция, е назначен на поста външен министър на страната. Това става в рамките на поредния ремонт на кабинета на управляващата „Партия на справедливостта и развитието” (ПСР). Поемането на този ключов пост от д-р Давутоглу провокира вниманието на световните наблюдатели не толкова поради факта, че тази рокада става чрез извънпарламентарната процедура, а най-вече поради това, че той е теоретик и идеолог на новия външен политически курс на страната. Очакванията са, че този ход ще засили ролята на Турция, както в регионален, така и в глобален международен мащаб.

Новият турски външен министър е роден през 1959 г. в град Куния. Той завършва политология през 1984 г. в Босфорския университет, а по-късно получава докторска степен по международни отношения. Преподава във висши учебни заведения в Турция и в Малайзия. Преди да стане съветник по външните връзки на ПСР ръководи катедрата по международни отношения в частния турски университет „Би Кант”. Давудоглу владее английски, немски и арабски език.

Изпълнението на функциите на съветник на премиера Ердоган дава възможност на професора по международни отношения да упражнява своето влияние както в теорететично-стратегически, така и в оперативно-тактически план върху външната политика на страната. Съдържанието и формата на това влияние е резултат от неговия интересен светоглед. Последният е изложен по един подробен начин в множеството научни трудове, които експертът по международни отношения пише. Най-значимото научно произведение на Ахмед Давудоглу е монографията му „Стратегическата дълбочина: мястото на Турция в международния политически ред”, публикувана през 2001 г.

             Основните идеи и възгледи на д-р Давудоглу

І. Теория за „цивилизационната трансформация” – идейният фундамент

В трудовете  си Давудоглу представя своята парадигма за бъдещето развитие на системата на международните отношения. Водещ принцип в нея е, че това което се случи в света след разпадането на Съветския съюз, не е израз на триумфа на капитализма или либерализма или пък е „края на историята”, а е резултат от качествено нова, геополитическа цивилизационна трансформация на човешкото общество. При нея атлантическо-американският център постепенно губи своята позиция и влияние, а европейският континент провежда устойчива политика на възстановяване на своята доминация в многополюсния свят. Доказателство за това са новите параметри в общата политика на Европейския съюз. От друга страна, азиатско-тихоокеанският регион сравнително бързо изгражда нов геополитически полюс с активни и мощни актьори - Китай, Индия и Япония. При тази ситуация в ислямския свят започват да протичат нови, важни процеси. Става въпрос за появата на движения и упражняването на политики на възраждане в качеството им на фундамент и предпоставка за изграждането на нов, равностоен, цивилизационен център. Последният се базира върху активно международно сътрудничество и модерна, собствена визия за света.

Според  теорията за „цивилизационната трансформация” на новия турски външен министър настоящият етап от историята на системата на международните отношения показва избухването на множество конфликти между няколко цивилизационни центъра и появата на тенденция за изграждането на нов световен ред. Това потвърждава присъствието на ислямския свят в сърцето на този спор и очертава четири исторически етапа на обществено развитие, от които три вече са преминали. Понастоящем човечеството навлиза в четвъртия, последния от тях. Става въпрос за:

1.     За първата фаза е характерна склонността към колониална зависимост.

2.     Втората фаза започва със засилването на стремежа към очертаването на собствена самоличност на народите след разпадането на Османския халифат до краха на колониализма.

3.     За третата фаза е характерна появата на националните държави.

4.     Четвъртата фаза е свързана с пробуждането на възроденото чувство за самооценка и освобождаването на нациите от комплекса за малоценност, който  е продукт от колониалната епоха.

ІІ. Теория за „стратегическата дълбочина”

Ахмед Давудоглу твърди ,че Турция вече има нова визия за външната си политика по отношение на Близкия изток , Балканите и кавказкия регион. Той отбелязва: „Ние ще се стремим към по-голяма регионална и международна роля и това е видно от превръщането на Турция от регионална или периферна държава в „държава- център”. Турският геополитик показва висока степен на обструкционизъм спрямо западните теории за международните отношения и особено към концепцията на Самюел Хънтингтън. Причина за това е, че те поставят Турция в периферията на глобалната система на международните отношения,  особено след периода на Студената война. Според Давудоглу, след кратък преглед на енергийните проекти става ясно, че тяхната реализация е невъзможна без участието на Турция. Той счита, че през неговата родина минават стратегическите петролопроводи и газопроводи като „Баку-Тбилиси-Джайхан”, „Киркук-Яамортак” и „Набуко”.

Дипломат номер едно на Турция категорично призовава за преформулирането на външната политика на страната. Той извежда на преден план принципа, че значението на всяка държава в световната политика е свързано с нейното геостратегическо положение и историческа роля. Следователно, Турция има своята географска и историческа дълбочина. Според Ахмед Давудоглу в географско отношение Турция е централна държава и на нея не трябва да се гледа като на мост или периферна държава. Причина за подобно твърдение е уникалното местоположение на страната. Професорът по международни отношения развива тезата, че ако се вземе за пример Германия, то тя е централна държава в Европа, но в същото време е далеч от Азия и Африка. Русия е централна държава за Европа и Азия, но едновременно с това е далеч от Африка. С други думи, Турция има по-добро географско местоположение от тези две държави, тъй като е едновременно азиатска и европейска държава, а чрез Средиземно море е свързана и с Африка. Следователно страна с такова местоположение не бива да се възприема като държава-мост или като държава-периферия.

Стратегът в МВнР в Анкара отстоява и тезата, че е безспорна и „историческата дълбочина” на Турция. Според него е достатъчно е да се обърне внимание на османското й минало. Тогава страната е била един от центровете на световната политика и това силно рефлектира върху съвременната турска държава. В тази държава са се съчетавали кавказки, балкански, туркменски, анадолски и близкоизточни елементи.
Давудоглу твърди, че в светлината на гореизброените географски и исторически особености, Турция е държава с разнообразна национална идентичност. Тя принадлежи както на Близкия изток, така и на Балканите, Кавказ, Средна Азия, Каспийско и Черно море. Според него следователно, от новото правителство се изисква упражняването на нова външна политика, която да гарантира сигурност, както за себе си, така и за своите съседи. Поради тази причина разрешаването на регионалните проблеми и стимулирането на сътрудничеството със съседните страни са от основните приоритети на новия външнополитически курс на турското правителство.

1. Сближаването със Сирия

Турско-сирийските отношения се подобриха по време на управлението на правителсвото на ПСР. Този процес се материализира при посещението на сирийския президент Башар ал Асад в Турция през януари 2004 г., както и по време на последвалата го визита на президента на Турция Абдула Гюл в Сирия през същата година. По време на първата размяна на посещения от този род в историята на отношенията между двете държави се подписват шест протокола за сътрудничество в областта на икономиката, туризма и образованието.

Подобряването на отношенията между двете държави са от особено значение поради две основни причини. Първо, двете страни са на прага на война, само няколко години преди осъществяването на въпросните исторически визити. Запознати припомнят, че през 1998 г. Анкара обвинява директно Дамаск в подкрепа на Кюрдската работническа партия и лично на нейния лидер Абдула Йоджалан. Второ, новата посока в развитието на двустранните отношения се реализира по време, в което Сирия е в състояние на сериозна международна изолация. Последната е предизвикана от Съединените щати поради обвиненията, че Дамаск сътрудничи на бившите служби за сигурност на Садам Хюсеин, както и че организира, финансира и извършва преминаването на доброволци през границата с Ирак, които да се борят срещу американския контингент в тази арабска държава. Обвиненията бяха отправени от бившия държавен секретар на САЩ Колин Пауъл в известното му посещение в Дамаск през май 2003 г. Това стана буквално един месец след отстраняването на Садам Хюсеин от власт.

2. Сближаването с Иран

Турската инициатива за сближаване с Иран също е типичен пример за прилагането на принципа на „стратегическа дълбочина”, който инициира Ахмед Давудоглу. Двете държави са съперници в исторически план. По време на Студената война Анкара многократно е отправяла обвинения към Техеран, че подкрепя ПКК и радикални ислямски фундаменталистки групи. След поемането на кормилото на външната политика от Давудоглу Турция внезапно реши да укрепи своите връзки със съседната ислямска държава. През юли 2004 г. премиерът Ердоган посети иранската столица. Там той подписа договор  за многостранно сътрудничество в областа на икономиката и сигурността, както и за сътрудничество в борбата срещу ПКК. На 15 август 2008 г. иранският президент Ахмединаджад върна визитата. Паралелно с това Турция  подкрепи правото на Иран да притежава  ядрена енергетика за мирни цели. Изненадващото е, че такова развитие във взаимоотношенията между двете държави става на фона на международната изолация, наложена на Иран от страна на САЩ, но също така и в момент, когато иранската ядрена криза е в своя апогей.
 
3. Турция и палестинският въпрос

По време  на управлението на ПСР се наблюдава голяма промяна в турската позиция по отношение на палестинския въпрос. До поемането на властта в Анкара от политическата формация на Реджеб Ердоган стратегическите и военните връзки с Израел са водещите приоритети на политиката на Турция в Близкия Изток. С прилагането на принципа за „стратегическата дълбочина” те не останаха същите. В момент, в който западният свят наложи финансова блокада над правителството на „Хамас” след победата на парламентарните избори през 2006 г., Давудоглу прие в Анкара ръководителя на тази палестинска формация Халед Машал. Въпросният акт предизвика възмущението на Вашингтон и Тел Авив. Трансформацията на турската позиция по отношение на палестинския въпрос ясно се прояви и по време на последната война в Газа. Тогава Ердоган не само защити Хамас, но и категорично обвини Израел в извършване на военни престъпления и геноцид. Може би демонстративното напускане на конференцията в Давос от страна на силния човек в Анкара е най-очевидното доказателство за новата турска позиция по отношение на палестински въпрос.

4. Теорията на неоосманизма

В това отношение Давудоглу приема и доразвива идеите на бившия турски президент Тургут Йозал. Именно по негово време за пръв път се появява терминът „неоосманизъм”. Йозал и другите последователи на тази докрина смятат, че основната причина за упадъка на Турция в близкото минало е прекъсването на връзките на страната с османското наследство. Това от своя страна води до задълбочаването на различията между светската власт и ислямското течение. Въпросните идеолози считат, че погрешно сигурността се е превърнала в основен приоритет на държавната политика, тъй като това е станало за сметка на гарантирането на свободата.

Според привържениците на въпросното учение „неоосманизъм” не означава връщането към миналото или възстановяването на господство над владяни от Османската империя територии. Терминът трябва да получи следните интерпретации. На първо място, Турция трябва да се примири със своята ислямска цивилизационна същност, да  започне да се гордее с османското си минало, с мултикултурния и мултиетническия си характър, както и да разшири свободите в вътре в страната и да работи за сигурността в света. На второ място, трябва да се работи за интернационализация на чувство за величие, гордост и увереност в своите външнополитически действия. На трето място, трябва да се продължи да се поддържа състояние на отвореност и активни контакти със Запада и паралелно с това да се гарантират балансирани отношения с ислямския Изток. ( Телевизия „Ал-Джазира”, 03.05.2009 година).

Квинтесенцията на термина „неоосманизъм" е:

• Във външната политика – гъвкавост, „мека сила”  и игнориране на грубото поведение;
• Във вътрешната политика - по-голяма толерантност към светските порядки у дома и активна дипломация в чужбина, особено в жизненоважните за Турция области (Близкия Изток, Кавказ, Балканите).

Теорията на „цивилизационата трансформация” и „стратегическата дълбочина” ще останат свързани с името на Ахмед Давудоглу и неговия принос в областта на международните отношения и стратегическите изследвания. В близкото минало подобни идейни разработки бяха тотално доминирани от американските и европейските анализатори.

 

 

Безумното брюкселско прахосничество

Докато цяла Европа е принудена да се придържа към стриктни икономии, Европейската комисия (ЕК) харчи на воля. Субсидии се раздават под път и над път. Много от брюкселските милиарди потъват незнайно къде...

Това пише за онлайн изданието на сп. "Шпигел" кореспондентът в Брюксел Ханс-Юрген Шламп.

През уикенда в Брюксел и в посолствата на ЕС по цял свят бе тържествено отбелязан Деня на Европа, на който преди 60 години френският външен министър Робер Шуман нахвърля в своя реч проекта за обединена и мирна Европа. Сега директорът на протокола към Еврокомисията, някой си мосю Жак де Бенст, трябваше да намери подходящ тост за звъна на чашите с шампанско и сътвори: "За ЕС и неговите лидери!".

Европа - голямата бананова република

Това може и да звучи подозрително като полит-химн от Северна Корея, но външнополитическият отдел бе във възторг, че тостът бил "прост и обхващал народа и общността на лидерите му".

още по темата 

Какво безумие - чуди се германската евродепутатка Инге Гресле. За подобни и други безумия, превърнали се междувременно в нещо съвсем нормално за европейските институции, честваният Шуман надали си е и помислял.

Като например историята на продължилата 30 години "Бананова война", с която ЕС затваряше границите си за внос от Южна Америка и облагодетелстваше тропическите плодове от френските и британските колонии.

Сега наистина и последните бариери за внос ще отпаднат, но за утеха Камерун, Брегът на слоновата кост, Гана и няколко Карибски острови ще получат през следващите четири години компенсация от 190 млн. евро.

Така Европа сега субсидира със стотици милиони годишно бананите, отглеждани в Гваделупа или на Канарските острови, консумирани от европейците, а с друга една купчина евро "спонсорира" фиктивни банани, които сега вече не се консумират от европейците.

"Цяла Европа е една бананова република", възмущава се зелената европарламентаристка Франциска Брантнер от тази глупост, след като навсякъде не достигат пари, а тук те се прахосват.

За да може Брюксел да продължи да раздава така великодушно и глобално пари, Еврокомисията иска да прибави от догодина към разходния си бюджет още 5,9%. По-голямата част от средствата, както и досега, ще се насочат към селското стопанство и структурното поощряване. Точно там, където разпределянето на милиардите беше оспорвано и в миналото.

Няколко примера от аграрния бюджет бързо разкриват истината: най-голям индивидуален получател на средства за селското стопанство в България, например, е Галина Димитрова Пейчева-Митева, 27-годишната дъщеря на управлявалия до юли 2009 г. зам.-министър на селското стопанство - 700 хил. евро от касите, за които отговаря баща й.

Няма улики за неправилни действия - в Брюксел никога няма такива. Защото да се проверят евентуални неправомерни постъпки, според един служител от ЕС, било "работа на българските власти".

Никой не го е грижа...

Тъй като Брюксел плаща, но не контролира, то и никой там не се стряска, когато стане известно, че 60 хил. евро съюзни средства, предназначени за подпомагане на селското стопанство, са отишли за един шведски акордеонен клуб, 30 хил. за датски билярд-клуб, 160 хил. за холандски кънкьорски клуб, а 350 хил. за футболен отбор.

Формално вероятно всичко е било коректно, няма доказателства за противното. Но и никой в администрацията на ЕС не е точно запознат. А и никой не го е грижа. Понякога все пак Европарламентът се намесва, както стана сега с плащанията от ЕС за спряната през 2006 г. българска АЕЦ Козлодуй. 500 млн. евро са вече преведени от Брюксел.

Но разграждането на четирите ядрени реактора, за което всъщност бяха предназначени парите, все още не е започнало, възмутиха се парламентаристите. Въпреки това Еврокомисията подготвя плащането на още около 300 млн. Сега Европейската сметна палата ще разследва финансовия провал с реакторите.

Контрольорите от палатата имат и задачата да проверят защо създаването на новата полицейска база данни за издирване СИС 2 се превърна във фиаско: 80 млн. евро развойни средства е вляла ЕК в проекта, много повече от първоначално заплануваната сума. План графикът и тук е бил пресрочен, но СИС 2 така и не функционира.

Източник: "Дойче веле"

БЕЗ КОМЕНТАР

Едно интервю на Марина Шиварова от вестник ШОУ

В. Гн. Джендов, доколкото знам, Вие гледате с някакви резерви на Европейския съюз. Защо? Кои са причините?

 

О. Винаги съм казвал, че най – лошото, което можеше да се случи на България след падането под турско рабство е влизането в Евросъюза. А приемането на еврото, ще е началото на края. Заради тези приказки много хора ме обвиняват в носталгия към миналото незабравимо. Това са пълни глупости!

Чудно ми е защо нямаше референдум за влизане в евросъюза. На времето се повдигна този въпрос. Но тогава политиците отсякоха – „Народът не е дорасъл да взема такова решение!”. Е добре де,  ще питам аз, ами как така пък е дорасъл за да ги избира. Ако някой ми отговори на този въпрос, ще го предложа за Нобелова награда.

От друга страна Англия, Швейцария и Дания, доколкото си спомням не са членки на еврозоната. Е, и какво им има? Нищо! Дори победителя в изборите за водач на английският парламент Дейвид Камерън, до голяма степен събра много гласове защото твърдо заяви, че няма никакво намерение да доближава Англия с Европа. Дори обратно, да започне отдалечавана на позициите. Той да не е глупак? В същото време не само Англия, но Франция и Холандия нямат никакво намерение да дава пари за безумния проект за спасяване на Гърция. А дали гърците някога ще върнат тези 110 милиарда евро – това е тема на друг разговор. Но за мен отговорът е – никога!

 

В. Според Вас може ли да се каже, че настоящото обезценяване на еврото е първата дестабилизация на Европейския съюз?

 

О. Не мисля. Но все пак е някакава индикация за появяване на все по – дълбоки пукнатини. За щастие все повече европейци осъзнават това. В края на краищата защо германци, французи, англицани, скандинавци ще плащата от джоба си, със своите данъци, щото на нашите комшии и другите средизимноморци, предпочитат да го дават по – лежерно? Да сте чували другаде в Европа да има „сиеста”? Няма такова нещо!

 

В.Как ще коментирате случващото се в Гърция?

 

О. Ще коментирам само, че случващото се в Гърция според мен е само началотто на края на Европейския съюз. Сега тя е във фокуса на настоящого сътресение на еврото. Но не забравяйте, че подобни симптоми се наблюдават с все по – голяма сила в Португалия, Испания и Италия. Така наречения Средиземноморски Пояс. Не знам какво толкова му беше проблема да се остави свободното придвижване на пари, стоки и хора в рамките на Европа, и да не се пипа политическата структура. Трябва да се разбере, че бюрократите в Брюксел са си втълпили фикс идеята да създадат една супер държава. Ще ми се да съм още наоколо, за да видя заслуженият им крах.

Няма да повярвате, но идеята за такава държава всъщност е около сто и петдесет годишна. На Дядо Маркс. Още тогава, в първия том на Капитала, той прокламира за Съединени Европейски Щати. Какво да говорим повече? Ще ви кажа нещо, което преди 20 – 25 години го пишеше в западният печат. Там направо се присмиваха, че идеята за Европейски ПОЛИТИЧЕСКИ Съюз се пробутва от млади, амбициозни и непризнати кандидат политици, които не могат да намерят „признание” в собствените си държави. Какво очаквате от такива хора? Само дето сега, хич не ни е до смях! От къде на къде, те ще казват, нашите готвачи по колко пъти на ден да си мият ръцете...

От друга страна, на нашите политици ако не им утърва нещо, веднага вдигат ръце: „Брюксел не дава!” Помнете ми думата, един ден Брюксел няма да го има и България ще бъде едно по – добро място за живеене!

 

В. Обезценяването на еврото как ще се отрази на българската икономика?

 

О. В България икономика няма. България имаше икономика преди 20 години. Наречете ме какъвто си искате, но така беше. Защото ИКОНОМИКА означава тежка индустрия, машиностроене, минна и добивна индустрия. Означава пари вложени в научни изследвания. Пари, които след това се възвръщат много кратно! Това е икономика! При построяването на един кораб, печалбата е 700 процента. Айде ми кажете, колко краставици и домати трябва да бъдат засети, за да може държавата да си прибере същият  размер данъци, като тези при построяването на въпросния кораб? Бургаска област няма да стигне! Една държава, която разчита само на селско стопанство и туризъм е бананова република. Ето в това ни превърнаха от Брюксел – в бананова република. И няма за мирясат докато съвсем не ни унищожат. С какво сме им криви, защо? Аз знам,  но е тема на друг разговор!

 

В. А на българските домакинства то ще се отрази ли? Как?

О. Пагубно! Няма доволно домакинство от слаба икономика. Богата държава се прави от богати хора. Вие виждате ли много такива около вас? Карам кола на газ и за близо месец газта скочи с 10 стотинки. Ами колегите на бензин и дизел! Питайте ги тях. Причина за това е, че на световните пазари горивата и техните деривати се търгуват в долари. А еврото падна и ще продължи за пада точно заради положението в Гърция. Вие не следите световните борси, аз го правя! Комшиите направо му разказаха играта на еврото. Но за съжаление, като най – бедна страна в Европа, ние ще страдаме най – много.  

 

В.Кой е главния виновник за срива на европейската парична единица? Може ли да се говори, че само Гърция е в основата на този срив?

 

О. В никакъв случай не може да се говори, че Гърция е в основата на този срив. Да, причина е кризата. Но тя започна зад океана. Колкото и да не му е приятно на Обама, точно те, американците взривиха валутния и кредитен пазар. Поне си признаха причината, неофициално – алчност, слаб контрол на фондовите пазари и колосални спекулации. Но трябва да се отбележи, че кризата само ускори този процес. Ако я нямаше, Гърция щеше да устиска още 3-4 години. Но плонжа на световната икономика оголи паричните пазари и дупките зейнаха. Най – голямата дупка се оказа Гърция.

 

В. Имаме ли право да твърдим, че обезценяването на еврото ще помогне за по-бързото излизане от кризата?

 

О. Точно обратното! Валутните и фондовите пазари са много чувствителни институции. Те образно казано, могат да се повлияят от това, дали някой държавен глава не го е боляла глава сутринта и гледа накриво. За съжаление е така! Но по – страшното е друго! Много българи си мислят, че като влезем в Еврозоната, отношението евро – лев ще се запази. Пълни глупости! Сега е така, защото сме обвързани с МВФ. Но когато го напуснем, ще се съберат маститите европейски финансисти и ще започнат изчисления за производитевност на труда, минимален жизнен стандарт, национални традиции в потреблението... Ще започната да вадят формули, които само те си разбират, идекси, коефициенти и какво ли не още. Ако си мислите, че съотношението ще се запази – жестоко се лъжете! Ако еврото излезе по – малко от 3.5 – 4.5 лева, ще сме големи щастливци. Но ме съмнява!

 

В. Стабилна ли е банковата система у нас?

 

О. След банковите колапси преди двайсетина години, мисля че банкерите си взеха урок. Има минимален гарантиран влог, банките не боравят с финансови инструменти като тези зад океана, държат се задължителни парични резерви в централния депозитар и ред други елементи, обезпечаващи една стабилна и функционираща банкова система. Да, мисля, че са стабилни. Но да му мислят хората с много пари! Аз нямам, така че не ми пука!

 

В. Има ли начин еврото да се стабилизира? Как?

 

О. Както казах, в Брюксел искат да превърнат еврото в НАЦИОНАЛНА  валута. Но за да бъде тази валута стабилна, въпросната нация, в случая цяла Европа трябва да има стабилна икономика. Силна икономика! Пак се връщаме към деликатния въпрос за работливия север и мързеливия юг. Да не стигаме до крайности, но само се опитайте да сравните икономиките на скандинавските страни и тези на средиземноморците!? Няма дори и база за сравнение.

 

В. Как Ви се струват думите на Бойко Борисов, който в интервю на BTV съобщи, че не желае в медиите да се говори за банките. Според него ако се шуми по този въпрос, информацията ще подплаши българските вложители и те ще тръгнат да теглят парите си от банките.

 

О. Не съм му фен, но ще призная, че това е едно от малкото неща, с които ще се съглася с него. Дайте, да не дърпаме дявола за опашката!

 

В. Идва ли краят на еврото?

 

О. Не знам какво разбирате под „Край на еврото”! И за какви срокове говорим! До края на годината, няма да стане. Но след 7 – 10 години, съм убеден,че все повече страни ще предпочетат собствената си валута, както беше в началото. Не забравяйте реакцията на Полша по този въпрос. Когато поляците видяха какво става, или по – точно какво се върши с Гърция, започнаха да дават заден ход за влизане в еврозоната. А поляците, определено са един умен народ. И не само те! Имам една мечта – в България да въведем еврото, след като то бъде прието и в Англия. Нещо което никога няма да стане!