Злато, страст и кръв под Южният Кръст

 

Пиратска история на Сейшелските острови

 

За улеснение на читателите, всички райони, държави и местности ще бъдат споменавани с настоящите си имена

 
Оливие Лавазьор

 

 

         Тежката котва глухо тупна на пясъчното дъно. От горната палуба на елегантната бригантина капитан Лавазьор с престорена ленивост нареди:

         - Оставете я да легне по течението и пригответе за спускане дългата лодка.

         Тази команда, общо – взето бе ненужна. От момента, в който с курс север – североизток подминаха остров Дезрош, най – южния от архипелага Амирантес, цялата банда бе готова за този момент. Знаеха, че ще е трудно, тежко и неудобно. Но във всички подобни случаи работата се вършеше с неподправено удоволствие. Това нямаше да им е първото разтоварване на заграбено съкровище. Със своя капитан го бяха правили вече седем пъти. И все по северните острови на Сейшелският архипелаг.

         - Никога по повече от едно съкровище на един остров! - мъдро съветваше французина. Но добавяше: - Освен ако островът не е достатъчно голям.

         Разбира се, можеха да го заровят и скрият на Мадагаскар или на Сент - Мари –  80 километра изваяна от боговете земя.

         Но Мадагаскар, въпреки огромните си разстояния, изобилието от удобни и защитени заливчета и девствени плажове, все пак беше населен. С население колкото любопитно, толкова и крадливо. На тези ширини и на този чист въздух, кораб можеше да се забележи от 15-20, дори и 30 мили. Ако си се покатерил на някоя висока скала, разбира се. А Мадагаскар, определено, не се славеше с особено равнинен релеф. Колкото до Мари – Луиз, само за няколко години се бе превърнал в любимо свърталище на  кой, от къде му дойде на ум да се занимава с този древен занаят – пиратството.

         Коморските острови също бяха опция. Но малките им размери, ниският ланшафт и наличието на туземци с доста неопредален произход и религия, правеха криенето на съкровища доста необмислена постъпка.

 

         Преди години капитан Белами - една друга легенда в този занаят, с когото дълго плячкосваха къде какво им падне из Карибите, го покани на обяд. Капаците на задните, богато инкрустирани илюминатори бяха вдигнати и свежият хлад на септемврийският бриз свободно обхождаше просторната кабина.

         Към края на обяда, към който ще се връщаме доста често, старият вълк изчака Оли, леко да се уригне и извини. По тези ширини, този ритуал бе задължителен. Показваше признателност и благодарност за добрата храна, споделена на масата.

         Белами също последва обичая и тежко се облегна на масивния стол.

         - Оли! – По близките му приятели го наричаха така. Но това обръщение горещо не се препоръчваше да се използва ако познавате Оливие „Лешояда” Лавазьор за по – кратко от две години. Известно количество новобранци си бе загубило главите в старание за фриволно фамилиарничене. - Доколкото разбирам си получил заповед от двореца да се прибираш във Франция.

         Лавазьор бавно потърка десният си клепач. От едно известно време левия не го слушаше. Миналата година, синът на някакъв търговец, чийто кораб току-що бяха взели на абордаж, реши да се прави на герой. Наистина, беше два пъти по-едър от Оли. Единствено пъргавината и отличната ръкопашна подготовка, която бе придобил в Армията и Флота, спаси главата му. Но острието на другата сабя резна левият чу клепач и леко засегна очната ябълка. Болката не беше толкова голяма за да попречи на освирепялият от това своеволие Оли да съсече самозабравилият се нахалник. И всички останали пътници и екипажа. Смъртта бе отложена само за седемте жени и четирите девойки. Няма да споменаваме възрастта им – за да не омерзаеме това, общо - взето  придържащо се към историческата истина четиво. Отложена точно с толкова, колкото бе необходимо да им се изреди целият екипаж. По няколко пъти. След три дни, за да не цапат ножовете си, живи ги хвърлиха на надушилата обилна вечеря глутница свирепи акули.

 

         След години капитан Роджър създаде, ако така може да го наречем „Морален кодекс на пирата” и изнасилването се забраняваше най-строго. Наказваше се със смърт или изоставане на безлюден остров – което си беше едно и също.

 

         Повдигането на клепача бе последвано от тежка въздишка.

         - Има такова нещо. - бавно отговори Лешояда. Искат да се прибера с всичките си кораби, плячката и екипажа. Войната свърши и това е обща заповед до всички корсари.

         С престорено внимание, другия капитан заразглежда ноктите на дясната си ръка.

         - Защо ми се струва, че нова не те изпълва с възторг?

         - Възторг ли? – раздразнено се изсмя Оли. Как ме виждаш във военна униформа? Под устав и да се подчинявам  на някой, който вижда морето само от прозореца на кабинета си?

         - Но ти, нали точно от там си тръгнал? Всичките ти умения – морски, навигационни и военни са от службата ти при краля?

         - Това е факт, който никога не съм отричал.- малко нервно отговори Лавазьор. – Но на тебе ли трябва да обяснявам каква е разликата между редовната служба и нашия занаят. Нямаш началници, взимаш сам решения...

         - И не на последно място, работиш и печелиш само за себе си.- прекъсна го Белами.

         - Точно така! На всичкото отгоре искат да декларирам цялата плячка, която съм събирал последните три години.

         - И да ти вземат половината. – като ехо допълни мрачната перспектива англичанина.

         - Няма да стане! – рязко отбеляза Оли. Повъртя ножът в ръцетте си и бавно попита:

         - ОК, приятелю, ти на мое място какво би направил?

         Другият пресуши кристалната, пълна с ароматно бяло вино от южните склонове на Франция чаша, и каза:

         - Оли, виж сега! Първо, аз служа на друг крал. Ние англичаните знаем, че по дипломатичаска традиция, този мир няма да изтрае дълго. Лордовете все ще измислят някакви интереси на короната, и ще намерят с кой да се заядат. Така че, за нас работа все ще се намери. Докато вие французите, как да го кажа, сте доста по – ограничени откъм морски амбиции. Второ, струва ми се, че ако откажеш да се подчиниш и прибереш корабите си и екипажите във Франция, тук по Карибите ще ти стане малко тясно. Да оставим другите, но и твоите хора ще започнат да те притесняват. За това исках да чуя дали имаш някакви планове и да видя, аз с какво мога да ти помогна.

         Лешояда почеса левият си клепач и каза:

         - Остава ми окончателен разговор с екипажа, но общото настроение е да продължим занаята. Очевидно е, че тези води ще станат малко теснички за нас. За това мисля да започнем набези по западно – африканското крайбрежие. Да видим какво може да плячкосаме от пристанищата и корабите със стока и роби. От там – през нос Добра Надежда да се установим на Мадагаскар. Пък и знаеш, че Индийският океан не е толкова опасен като Адриатическия.

-                                                                                                                                                                                                                  - Вярно е! – съгласи се англичанина. – Чувал съм, че там вълните са по – малки, по – дълги и по - плоски. Циклони и тайфуни има само на ширините на Мавриций и Реюнион. И чак горе към  Малайзия и Китайско море.

-                                                                                                                                                                                                                  - Е, - весело разпери ръце Лешояда.- Чак до там нямам намерение да плавам.

-                                                                                                                                                                                                                  - Не ти и трябва. – компетентно отбеляза Белами. – Стига ти да се въртиш около Мозамбикският канал и на линията Сингапур – Южен Мадагаскар.

-                                                                                                                                                                                                                  Лавазьор се замисли. Плановете му бяха точно такива. Но да се изхвърля пред по – възрастният си колега, учител и ментор бе крайно непочтително.

-                                                                                                                                                                                                                  -Белами, прятелю, благодаря ти за съвета. Точно така ще направя.

-                                                                                                                                                                                                                  Погледът му се измести към хоризонта, където след около час слънцето щеше да се скрие зад девствената джунгла на Тортуга.

                            - Много бих се радвал, ако преди отплаване ми гостуваш на галерата.

                            Старият морски вълк тежко се изправи.

         - Благодаря ти за поканата! Наистина имаме още за много неща да си говорим. Но утре при първи прилив вдигаме платна за Куба. Нещо става по източното крайбрежие на Северна Америка. Доколкото надушвам работата върви към независимост на седемнайсете щата и искам да съм там. Има ли война – ще има работа и за нас. Оръжие, контрабанда – знаеш упражнението. – замисли се за миг и добави. -  Но ще ми позволиш ли още един – два съвета?

         - Разбира се! От теб винаги...

                            Белами го изгледа с неудобство.   

                            - Извинявай, че ще прозвучат малко като наставления, но в нашият занаят нищо не трябва да се оставя на случайността.

         - Разбира се! – съгласи се Оли

         - И така! Ако съм на твое място, първата ми работа ще е да сменя галерата с някоя по – бърза и маневрена бригантина или слууп.

         Оли кимна.

         - Второ, имай впредвид, че отказът ти да се върнеш във Франция ще ядоса много хора. Хора на доста високо ниво и хора, които не забравят подобни своеволия. А не знаеш, дали след години няма отново да опреш до тях.

         „Дано не се налага!” помисли си Лешояда. Той сам не знаеше, че точно това, след време щеше да го качи на въжето.                   

         - И трето! – старият морски вълк бръкна в шкафа с карти и извади два свитъка. Разтвори ги на края на голямата маса и заби пръст в средата на едната.

         - Миналата година попаднахме на португалски кораб с роби. Знаеш как е...тях продадохме, двама от екипажа се присъединиха към нас. Останалите – под ножа... Та португалците преди около сто години имали някакъв мореплавател – Васко да Гама.

                   - Мисля, че го споменаваха във флотската академия...

                   - Та той пръв открил тези острови. Наричат ги Сейшелски...

                   - Само съм чувал за тях.

         - Няма значение. Тази карта, първата, е копирана от оригинала – на да Гама. А тази, втората. – той разгърна и вторият свитък . – е португалска адмиралтейска карта. Както виждаш, много по – подробна е.

         - Както ти казах, чувал съм за тях. Но също така, че там живеят само 150 – 200 човека...

         - Нали точно за това говорим? – назидателно го изгледа стария вълк.

          Лавазьор премигна със здравото си око и промълви:

         - Не разбирам..

        - Приятелю! – потупа го по рамото големия англичанин. Когато дойде време да си криеш плячката, къде предпочиташ, да го правиш? Някъде където могат да те видят, или на място, което само ти си знаеш, и няколко нещастника, които ще закопаеш заедно със златото.

        

         Бяха изминали три годинини от този разговор и Оливие „Лешояда” Лавазьор въобще не съжаляваше, че е послушал по – възрастният си колега.

         Поне за някои неща...

 

         Още преди да се стъмни бяха приготвили малката клада в дъното на обраслото с кокосови палми заливче. Целта беше, когато падне нощта, дългата лодка с натовареното съкровище по –лесно да се ориентира. Те така или иначе щяха да направят доста курсове. И цялото невероятно богатстно на португалските големци щеше да бъде стоварено през нощта. Самото скриване щеше да започне сутринта.

         Лешояда бе изпратил другите си два кораба да охраняват операцията. Единият бе отпуснал платна между Махе и Силует за да наблюдава южните и западните води. Вторият бе закотвен пред малкото островче северно ог Гласи.

         Но и трите кораба имах пряка видимост помежду си. Ако се появеше непредвиден натрапник, сигнализацията щеше да бъде мигновенна. Със съответните действия... Пак храна за акулите.

         Предишните пъти бе крил съкровищата си на Ла Диг, Фелисите и Силует. Беше си направил труда да се завърти и около остров Арид. На места скалите бяха толкова непристъпни, че се наложи да монтират импровизирана лебедка за да спуснат тежките дървени сандъци в дълбоката пещера, чийто вход приливът толкова добре прикриваше. Е, наложи се на финала да нахвърлят и доста камъни. Първо, за да скрият по – добре входа на пещерата, и второ, да затъпят миризмата, която само след няколко дни щеше да се понесе от тримата нещастни негри, които взеха дейно участие в заключителната фаза на мероприятието.

         Лешояда си имаше собствени критерии. За въпросната фаза подбираше тези, които му бяха най – противни и несъмпатични. Но верен на галската си лукавост, нареждаше на екипажа да се отнася малко по – добре с тях. Екипажът от своя страна знаеше номерата му, и седмици преди да се закопае поредното съкровище клетите чернилки се чувстваха едва ли не част от престижното братство. Получаваха нови дрехи, по – добра и обилна храна...И задължителните златни обеци. Единственото до което им се отказваше достъп, бе оръжие. Обещаваха им го за „понататък”. Процедурата бе до болка позната. „Избранниците” под зоркият поглед на капитана послушно и ентусиазирано подреждаха дузините сандъци, ковчежета и бали с ценни платове. Накрая, в зависимост от размерите на пещерата или изкопаната дупка, само за секунди прегръщаха съкровището или посечени или с куршум в главата.

         Останалите главорези чинно изчакваха капитанът им да се качи в дългата лодка и без много коментари се връщаха на чакащия кораб.

 

         Случаят с португалското съкровище беше малко по – особен. Лешояда, като всяка хищна креатура притежаваше животински инстинкт. Та този инстинкт, му подсказваше, че подобно невероятно съкровище заслужава доста по – специално внимание по отношение на скриватнето.

         Още преди години когато за пръв път прекара корабът си между главния остров Махе и мъничкия Терез, пред него се откри неописуемата прелест на залива Бо Валон. Покрай Монт Матупа свиха на дясно и капитанът даде нареждане да се движат по – близо до брега по посока на кристалните и девствени плажове в далечината. За щастие разстоянието до брега бе достатъчно за да избегнат коварната подводна скала затаила се само на няколко фута под водата. Видяха я навреме, заобиколиха я, отбелязаха я на своята карта и доста по – внимателно продължиха напред. Лавазьор може да ползваше само едното си око, но от този факт въоще не следваше, че ползва половината си зрение. Той веднага забеляза малките скътани заливчета, дивата тропическа растителност и огромната необрасла скала точно над плажовета на  Бел Омбр. Животинското отново се обади, и той си обеща един хубав ден да се покачи на тези хиляди тонове вулканична маса.

         Покачването се случи на следващият път. Пак бяха плячкосали 10 – тина кораба и пак се наложи да крият всичките тези сандъци, ковчежета, бурета и безкрайни топове ценни платове. Тогава остави част от екипажа на плажа. Зажаднелите за твърда почва под краката си пирати с диви викове забиха лодките в ослепителният пясък. Придърпаха ги по – навътре за да не ги отнесе приливът, и оставиха двама – трима да ги наглеждат. И се втурнаха в тропическата гора. Трябваше  да се попълнат запасите от вода и храна. Малкото поточе, което услужливо се спускаше от планината над Бо Валон щедро им предложи своята бистра свежест. Банани, папая, манго, лимончета, кокосови орехи имаше в изибилие. Откъм дивеч бе по – скромно, но пък за сметка на това огромните костенурки и врящата от тропическа риба вода попълниха този пропуск и щедро разнообразиха менюто.

         Шепата туземци все още населяваха източната част на острова и не се наложи да се пролива невинна кръв. Плахите подмятания, че можеха да намерят някоя надарена креолка, веднага бяха замразени.

         - Когато се върнем на Мари – Луиз, оправяйте колкото искате жени! Тука сме по работа! – Лешояда Оли бе кратък и ясен. Възражения, както се досещате нямаше.

         Когато след два дни се върна от поредното закопаване на остров Фрегат, времето нещо се поразвали. Явно някъде около Мадагаскар вилнееше циклон и неговата опашка шибаше Сейшелите.

         Вълните не бяха високи. Но сивото навъсено небе им даваше оловен оттенък. Вятърът бе под 20 възела и отнасяше гребена само на деветата вълна. На няколко пъти изшиба типичният тропически дъжд, но той беше предвиден и хората, по корабите и на брега останаха относително сухи.

         На връщане от Фрегат, още щом подминаха опасните подводни скали между Гласи и Бо Валон, здравото око на французина се впи във вулканичните скали. Той бавно огледа хризонта, облаците над себе си и усети вятъра. Разбра, че в близките 3-4 дни времето няма да им даде попътен вятър. За това нареди два от корабите да остана на стража, а третия да се докара на брега при прилив. Да се завърже и укрепи. Отливът бе почти два метра, така че предоставяше отлична възможност да се почисти дъното му. След него и другите два кораба щяха да минат по редът си. Още от Карибите знаеха, че най – добрият начин за почистване на корабно дъно от миди, водорасли и раковини бе с обвивката на кокосов орех. Колкото по – стар, толкова по – добре. А по плажа буквално се спъваха в тях. Пиратите се заеха с тази досадна но изключителна важна работа. В топлите води по тези ширини, ако два – три месеца не си чистиш кораба, скоростта му пада с 3 – 5 възела. А тази случка, в този занаят, можеше да се окаже разликата между богатството и мизерията, между живота и реалната възможност да се окажеш на неправилният край на въжето.

         По тези води вече не плаваха само търговски кораби. На Карибите нещата малко се успокояваха. Техни Величества, владетелите на Англия, Франция, Испания, Португалия и Холандия започнаха да заделят по някой и друг военен кораб за охрана на морските пътища и в Индийският океан. Морската търговия по неговите брегове ставаше все по – мазна и сочна.

 

 

         Французинът повика шест от най – верните си хора и дългата лодка, натоварена с всичко за 2 – 3 дневна експедиция се отправи към заливчетата под споменатите вулканични скали. Плюс въжета и куки за катерене. Животинският му инстинк за който стана дума преди малко, му бе подсказал още нещо много важно. Не може да криеш всичките си съкровища по един и същ начин. Прилив – отлив, пещера или дупка, и все близо до брега. Колкото е по голямо съкровището, толкова повече внимание трябва да му се отдава.

         И тези хиляди тонове магма, на стотици метри над прибоя не му даваха мира. Успокои се чак на втория ден. След идиотско сечене с мачетете, пълзене, лазене и катерене, най – накрая се изправи на ръба на заветната канара. Огледа се наколо, и нито за миг не съжали за прахосаната енергия и загубено време. На където и да погледнеше виждаше наситеното зелено на тропическата джунгла. В ляво масивно го наблюдаваше остров Силует. Зад Силует плахо надничаше Северния остров. От тази височина се виждаше чак до остров Арид, Прале и двамата братовчеди – Кузин и Кузен. Малкото островче след Гласи гордо развяваше няколкото си обрулените от мусоните палми. От него до Бо Валон се редуваха малки девствени плажчета и навъсени, разтърсвани от всяка вълна скали и огромни, закръглени от вековете канари. И този безумен блясък на дългия плаж. Облаците се бяха разотишли и кристалния лазур на небето над него, нежно милваше притихналите вълни. Пясъчното дъно под неестествено чистата вода прозираше с най – чистият изумруд който оня, горе, бе създал.

         През своя не особено дълъг живот Лавазьор бе видял доста неща. Той определено, не бе най – религиозния човек на земята. Но пред дверите на този райски пейзаж, погледна нагоре. После се огледа и видя спътниците си. Също онемели от вида на това, което нямаше начин да видят след смъртта си. Бяха причинили толко страдание, зло, болка и кръв, че пътят им бе надолу. Само надолу! Там където и деветте кръга щяха да са само началото!

         Единствено тяхното присъствие го възпря да не извика с пълен глас това, което си помисли:

         „Ей ти, ако те има и си горе! Не знам още колко ще ме има по тези морета. Но ако доживея старини, тук ще дойда, да умра! Обещавам!”

 

          И това бе причината да скрие най – голямото плячкосвано, някога от пират съкровище тук. Близо до мястото на което стоеше в момента.

 

         Но самото място му бе подсказано по най – необичайният начин.

         След като с отворено сърце и пълни очи попиха тази докосната от бога, неземна красота, седнаха да починат. От някаква кошница се материализираха хляб, солено месо, пушена кокошка, плодове и задължителната бутилка ром. Още не бяха посегнали към нея, когато странно и все по – усилващо се пърхане обхвана въздухът около тях. Вдигнаха очи и видяха огромно ято прилепи да прелита наблизо. Летящите мишки направиха волен кръг и се насочиха към тях. Прелетяха отгоре им и изчезнаха в гъстият храсталак.

         Хвърчащите гадини ги облетяха само на 2-3 метра и можеха ясно да видят острите зъбати муцунки, хищните нокти на провесените крачета и ръбестите крила.

         Единият посегна към пистолета си, но Оли рязко го спря.

         - Стой, не стреляй!

         Оня се подчини с неудоволствие.

         - Само ще ни развалят хубавата закуска.

         Капитанът вдигна ръка.

         - Видяхте ли от къде долетяха?

         Другият от пиратите, чиято физиономия се различаваше от тази на току що прелетелите прилепи само по липсата на половината зъби изфъфли:

         - От ония храсти.

         Оли проследи ръката му и понечи да се запъти натам. Обзе го единственото правилно предположение, какво щеше да открие  зад гъстия шубрак. Но ако „я” откриеше и „тя” ставаше за скриване на съкровище, щеше да се наложи да изпозастреля шестимата си придружители. Деяние, което определено не му се наравеше. Все пак бяха от най – приближените му. Не че това би го спряло, но колкото кървав и мракобеснически да беше занаятът му, все пак имаше железни правила: Не можеш току така да трепеш екипажът си!

         За това реши да отклони разговора.

         - От онези храсти ли излезоха?

         - Май от там бе, капитане! – каза полузъбия и реши да провери въпросът.

         Лешояда го спря с ръка.

         - Абе, я ги остави тези гадини! Дано не се появат отново! Ще ни развалят хубавия пикник.

         Всички се съгласиха.

         Когато приключиха и слънцето застана точно над тях, дойде време да се връщат на кораба. По лесно бе да се каже отколкото да се направи. Катеренето винаги е по – лесно от спускането. Особено след солидна доза ром.

         Последен тръгна капитана. Подхвърли им, че иска да се обелекчи. Когато онези изчезнаха зад завесата от жилав бамбук и сплетени лиани, той бързо тръгна към набелязаните храсталаци. С помощта на острата сабя бързо си проправи път напред, като много внимаваше да не се подхлъзне. Но веднага след първите няколко ярда изсечена зеленина земята се изравни и гората разреди. След още 30 фута усети някакъв хлад и мириз на застояло. Течението и миризмата идваха от някаква скала, обилно покрита с пълзящи растения. Лешояда се приближи, клекна и бавно с върха на сабята си размести зелената маса.

         От директен сблъсък го спаси само мъдрото му решение да се наведе. Стотици бясно махащи с крила прилепи изскочиха от зейналата дупка. Черното торнадо с остър писък и цвърчене се понесе навън и се скри зад най - близките дървета. Когато и последната гадина изчезна, Лавазьор внимателно се надигна и с един  замах изсече зелената завеса. Инстинктът му не го излъга. Стоеше на входа на пещера, която обещаваше тайнственна бездънност и абсолютна неоткриваемост. Кой би очаквал, че пират ще крие съкровището си на стотици метри над морето. Дълбоко в планината, далеч от приливите и отливите.

         Трябваха му само десетина минути за да проучи, осъзнае и оцени изключителната важност на своето откритие. Най – интересното бе, че когато навлезе на 30 – тина ярда навътре, толкова колкото позволяваше прецеждащата се дневна светлина, освен влажният полъх чу далечен тътен. Бавен, глух и ритмичен. От разбиващи се вълни. Но разбиващи се в затворено пространство, не на морският бряг. Явно пещерата продължаваше почти отвесно надолу и излизаше в океана, някъде далеч под нивото на водата.

         На излизане пак погледна нагоре. Този път нищо не каза. Работата беше ясна!

         Тук щеше да скрие ГОЛЯМОТО!

Трябва ли да се плащат детски надбавки за повече от три деца? +ВИДЕО

volnapti4ka България   от abv.bg - форума

Международна организация за правата на циганите публикува 12 npuзнaka, че сте циганин:

1. Mucлuш, чe "гeнumaлuя" e нaзвaнuemo нa uтaлuaнckuтe aвuoлuнuu „Ал Италия”.
2. Пoзвoлявaш нa 13-гoguшнaтa cu gъщepя да пyшu пpeд своите деца.
3. Жeнeн cи зa тpeтu nът, нo poднuнuтe тu пo жeнcka лuнuя ca cu вce cъщuтe.
4. Откакто умря Тодор Живков, мечтаеш да бъдеш Цap Kupo.
5. Повечето ти роднини са умрели, казвайки „Вижте са кво ше напрая с таз жица”
6. Имаш повече от един брат, който се казва „Асен”.
7. Когато се събира цялата рода, си намираш нова съпруга.
8. Сигурен си, че последното изречение от Националния химн е "Увaжaeмu зpuтeлu, npoгpaмaтa нa Kaнaл 1 зaвъpшu"
9. Пpu nocлeднaтa бypя, нaйлoнoвuтe пpoзopцu нa къщата ти ce uзnoкъcaxa.
10. Баща ти идва с теб на училище, понеже учи в Четвърти клас.
11. Мислиш, че „да заредя машината за миене на чинии” означава да правиш любов с жена си.
12. По твоята тоалетна хартия има вестникарски зaглaвия и cнимки.

Elektra България - от форума на abv,bg

Много е яко и не можах да се стърпя да го побликувам

Инструкция в израелска казарма:

"Бъди бдителен!

Човек, който върви по улицата и постоянно се озърта, е арабски терорист!

Човек, който върви по улицата и гледа право напред, е хладнокръвен арабски терорист!

Човек, който върви по улицата и гледа в небето, е арабски терорист-фанатик!

Човек, който върви по улицата с наведена глава, е арабски терорист в депресия!

Човек, който върви по улицата със затворени очи, е луд арабски терорист!

Човек, който не върви по улицата, е болен на легло арабски терорист!

Арабските терористи трябва да бъдат арестувани на място!

В случай на опит за бягство, дайте предупредителен изстрел във въздуха, след което веднага предайте трупа за аутопсия."

По техния календар сме още в 1461 - година, или някъде там.
Трябва ли да ги чакаме 700 години за да влезнат в час?
А на този линк гласувайте дали трябва да се плащат детски надбавки за повече от три деца?

http://polls.bg/poll/id/trabva_li_da_se_plashtat_detski_nadbavki_za_poveche_ot_tri_detsa-520

Трябва ли да се плащат детски надбавки за повече от три деца

На този линк декларирайте своята българска принадлежност!
polls.bg/poll/id/trabva_li_da_se_plashtat_detski_nadbavki_za_poveche_ot_tri_detsa-520

Материалът е от форумът на abv.bg
автор zeer streng извън, България

 
Цигански изтъпления

На 31.08.2001 двама цигани изнасилиха и убиха 81-годишната Виргиния Манафова в дома й на ул. “Люляк” в столичния кв. “Горубляне”.

Пияна циганска компания нападнала в Шумен екипа на линейка, дошла да спасява ромче, получило епилептичен припадък, оплакаха се пред журналисти лекари от Спешна помощ. Аргументите на циганите бил, че линейката се е забавила много.

През ноември 1991 г. трима пловдивски цигани нападнали и заклали младеж. Казва се Диян Петков и е син на директорката на музея на Ботев в Калофер – Атанаска Петкова.

Пак през ноември в Бургас е заловена банда от четирима цигани, които издебвали ученички при излизането им от училище, отвличали ги и ги изнасилвали.

През март 1992 г. банда цигани започнала да гони и бие с палки минувачи в столичния Ж. К. “Люлин”.

През април 2000 г. в село Мечка двама цигани застреляха с ловна пушка в собствения му дом 59 годишния Найден Тимневски. Полицията до днес не смее да открие убийците.

Справка от БДЖ сочи, че за 2000 г. цигани са извършили 147 нападения над влакове. Всички влакове, преминали през населения с цигани столичен квартал “Факултета” са със счупени стъкла.

На 28 декември 1990 г. циганинът Емил Иванов от Видин убива с нож двама българи и ранява тежко трети.

През 2001 г. двама пияни цигани пребиха от бой без никакъв повод лекаря на с. Вълнари, Шуменско.

През април 1995 г. четирима цигани отвличат от железопътна спирка софиянка, смазват я от бой, заплашват я с нож и я изнасилват.

През юли 2001 г. шестима цигани от Долни Чифлик, Варненско изнасилват 16 годишно българско момиче.

През август 2001 г. шестима турски цигани се гаврили пет дни с 19 годишно момиче. Техният сънародник 22 годишният Гюнайдин пък блудствал с три деца на възраст от 8 до 10 годинки.

През декември 1994 г. сливенски цигани пребиха журналистката Веселина Седларска, кореспондент на “Стандарт”.

грабеж в градинката при църквата “Св. Николай” в София, където двама цигани нападат 43 годишен мъж. Скъсани черва, спукан черен дроб, разкъсан далак, счупени лицеви кости

През септември в Сливен 1995 г. циганин изнасилил медицинска сестра, бременна в седмия месец.

Две седмици по-късно в полето край новозагорското село Баня трима цигани изнасилили друга бременна в седмия месец жена, като пребили от бой нейния баща.

През октомври 2001 г. в Шумен четирима цигани изнасилили млада жена и се гаврили с нейното бебе.

През 1991 г. в с. Дерманци, Ловешко трима цигани изнасилили две момиченца - на 13 и на 16 години.

През септември 2001 г. се стигна до масови сблъсъци между българи и цигани в Самоков. Причина е изнасилването на 17 годишно българско момиче от шестима цигани. След побоищата са арестувани 17 българи и нито един циганин. На всичко отгоре циганите не спират да заплашват: “България ще стане Косово!”

През ноември 1991 г. двама цигани нападат младеж и девойка. Пребиват младежа, изнасилват девойката. После започват такива инквизиции, пред които бледнее средновековната инквизиция. Счупват й ребрата, изкъртват й зъбите, разкъсват й вътрешностите с кол, откъснат от близкото дърво. Садистите бяха заловени и осъдени. После високохуманният ни президент, дисидента-марксист Желю Желев благоволи да ги помилва.
През 2005 г. цигани пак убиха човек в “Захарна фабрика”
Бандата роми смяла от бой Стоил Василев и двамата му приятели, човекът починал на път за “Пирогов”
Цигани убиха с юмруци 6-месечното си дете. Пеленачето било прието в болницата с кръвонасядания и хематоми
Циганин преби двегодишно дете в Батак. Момчето е настанено в местната болница с хематоми в областта на корема и краката, според лекарите нямало сериозна опасност за живота му.
57-годишен инвалид от Габрово е експлоатиран от циганско семейство, информира БНТ. Десет години ромите малтретирали Борис Кръстев, който е освидетелстван като напълно нетрудоспособен и нуждаещ се от чужда помощ. По случая е подаден сигнал до Районна прокуратура - Габрово.
Шестима цигани, извършили кражба на железопътни релси, бяха заловени от ченгетата във Велинград, съобщиха вчера от полицейския участък в града.
Сливен. Полицай бе ударен при опит да прекрати скандал в сливенския ромски квартал “Надежда”, съобщи за радио “Фокус” - Сливен говорителят на сливенската полиция Георги Шейтанов.
На 1 август 2005 г. циганска банда пребива 73-годишен мъж и петима други, след като нападна с колове и лопати къщата им в Елин Пелин. Екшънът се разигра в спор за дребна сума пари. Пребитият старец Георги Талашмов е приет в Окръжна болница със сцепена с лопата глава и счупен пръст.

Циганин изнасили дете след запой. Момичето е настанено в болница с контузии.

Циганинът Алекси Х. (24) изнасилил брутално 11-годишно момиченце в къщата си в село Ковачевица, община Лом. След нечовешката гавра детето е било настанено в болница с контузии. Жертва на сексуалните мераци на бруталния циганин станала П.К., четвъртокласничка в селското школо.

Ловешките полицаи са заловили 15-годишно момче от ромски произход, убило 84-годишна баба и отрязало ухото й. Непълнолетният убиец е заловен в 9 часа вчера сутринта в ромската махала Кошарите в село Бресница. Кина Йотова е намерена мъртва в дома й от съседка на 11 ноември. Жената е наръгана с нож в сърцето, след което е отрязано едното й ухо.

Циганин отново кла безскрупулно при възникнала свада на Женския пазар в столицата, съобщиха вчера свидетели на касапницата. Румен Димов (33) от Карнобат развъртял грамаден нож срещу компания, пийвала си пред кафене на софийския пазар около 21,30 часа във вторник.

На 23 май 2005 г. цигани убиха професор Станимир Калоянов. Банда от около 70 души нападнаха заведение в Столичният квартал “Захарна Фабрика” при което бяха пребити собственикът на заведението, жена му, както и всички гости на частното парти по случай Абитуриентски бал, между които и професор Калоянов, който в последствие почина в болницата.

На 2 юли 2007 г., в Петрич е убит един човек и още 17 - ранени при престрелка, избухнала в циганския квартал "182" на град Петрич. Загиналият е 23-годишният Валентин Стойков.

На 4 септември 2006 г., в Асеновград загиват двама съпрузи при масово сбиване на цигани в центъра на Асеновград.

На 19 август 2006 г. Полицай е ударен с камък при опит да се въдвори ред при масов бой между цигани край гр. Казанлък. Скандалът между циганите от казанлъшките махали “Казмера” и “Кармен” завършва с пожар, четирима ранени, от които единият с опасност за живота, и четирима арестувани. Метални тръби, селскостопански вили и коси, ножове и счупени стъкла са иззетите от полицията оръжия на побойниците.

На 3 август 2006 г., в Димитровград, около 100 цигани оказват съпротива на полицията в Димитровград при опит да бъдат проверени три каруци. Органите на реда установяват, че в трите каруци в ЖК "Изгрев" са натоварени две железопътни релси, които са карани за предаване в изкупвателен пункт за цветни метали. По време на инцидента е ударен полицейски автомобил Опел Астра.

На 10 юни 2006 г., в Пловдив загива жена при сбиване между цигани в пловдивския квартал "Столипиново". Сбиването е между два цигански рода. Повод за кавгата е друг смъртен случай от началото на юни, когато мъж от едната фамилия не могъл да се разбере с други трима посетители на кафене, каква музика да слушат.

На 14 май 2006 г., в Лом, стотици цигани се бият с камъни и бутилки. Две враждуващи от години цигански банди, едната предвождана от Таси М., а другата от Николай И., влизат в разпра за пари. Разделени на два лагера, стотици цигани се замерят с камъни и празни бирени бутилки.

На 2 януари 2006, в Плевен, хората на Красимир Каракачанов от ВМРО заплашват със саморазправа двама цигани от града, които на 25 декември са ограбили и убили 29-годишния Милен Йорданов. Той е бил член на движението в град Пордим. Тялото на мъжа е намерено до контейнер за смет в града. 28-годишният Симеон Б. от Плевен и 25-годишният Недялко А. от Долна Митрополия са задържани. Те откраднали от Йорданов 40-грамова златна верижка и 100 лв. ВМРО настоява двамата убийци на Милен Йорданов да получат бързо и строго наказание от закона.

На 22 декември 2005 г., във Видин, малко преди полунощ бе убит бившият шеф на РДВР-Видин, полк. Вълчо Вълчев. Установено бе, че смъртта му е настъпила вследствие на множество контузии рани по главата, нанесени с тъп предмет. След разследване, полицаи от крайдунавския град задържат двама цигани от Видин като заподозрени за извършване на престъплението.

На 14 декември 2005 г., в София, главен сержант от столичната полиция бе нападнат и пребит от цигани роми в кв. "Захарна фабрика". Нападателите взимат от него личното му оръжие, документи и пари. Полицаят е нападнат в гръб и удрян с твърд предмет по главата и тялото.

На 12 декември 2005 г., отново в София, двама полицаи са ранени при масово сбиване с цигани в столичния квартал Факултета. Инцидентът става в района на последната спирка на трамвай 10. Двамата пострадали полицаи са откарани за преглед в "Пирогов". Униформените се отзовали на сигнал за отвличане и изнасилване на момиче. Когато полицейският патрул засича колата, с която най-вероятно е отвлечено момичето, живеещи в околните къщи ги нападат. Патрулът е замерян с камъни и бутилки.

На 10 октомври 2005 г., в град Тервел, 12 младежи на 18 и 19 г. са пребити от банда пияни цигани в Тервел. Децата празнували рожден ден в помещаваща се в сградата на Автогарата сладкарница. В резултат на инцидента едно момиче е откарано в болница в безсъзнание. Циганите нападат и полицаите притекли се на помощ на децата.

На 14 септември 2005 г., в Габрово, цигани и полицаи се сбиват на Габровския пазар. Униформен служител на реда е ударен жестоко в гърдите. От джобовете на бременна циганка са иззети метален "бокс" и нож.

"Роми искат да палЯт болница"
в."Труд", 18.10.2004 г.:

"Заради смъртта на родилка, стотици роми и турци от пловдивския квартал Столипиново викаха: "Ще запалим болницата, смърт на докторите." Мария е починала от сърдечно заболяване, заяви д-р Никола Дренски, завеждащ АГ отделението на болница "Св. Мина"."

"Цигански барони от Върбица пребиха магазинер с вериги"
в."Борба", 2.10.2000 г.:

"Митко Николов, 36-годишен магазинер от Горски Долен Тръмбеш лежи в болница с 11 шева на главата, счупена ръка и множество синини и отоци, защото защитил честта на съпругата си от циганско нашествие от съседното село Върбица. Съпругата му също е в болница за изследване, защото мургавият наказателен отряд я е инжектирал с неустановен до момента серум."

"Цигани тероризират квартал в Бургас"
в."Монитор", 3.06.2004 г.:

"Граждани, живеещи в кв."Меден рудник" в Бургас разказаха как циганите абсолютно безнаказано ги пребиват и ограбват в домовете им, докато полицията и общинските власти в Бургас нехаят за престъпността. "Нямаме вече на кого да се оплачем, живеем зазидани зад четири стени, снимайте къщите ни да видите как сме се оградили като в концлагер с кльонове."

"Цигани гнусно изнасилиха младеж"
в. "Нощен труд", 19-20. 06.2003 г.:

"Нечуваната гавра потресе пазарджишкото село Церово. Пострадалият е настанен в психиатрия с тежка депресия."

"ЦЯло село трепери от убийство за 3 овце"
в."Новинар", 6.02.2002 г.:

"Дядо Нико се е борил за животните, затова са го заклали, казват в Горица. Тука скоро няма да е българско, а циганско, нареждат и залостват още по-яко портите си неколцината българи в Горица. Биха ни много, много ни биха. Крещяха: давайте парите и златото. Молим ги - ей там в оня халат на закачалката има някой лев, вземайте и ни оставете живи. Единствено това успяла да промълви баба Руса, когато дошла в съзнание."

"Цигани изнасилиха зверски млада жена"
в. "Нощен труд", 30.04.2004 г.:

"Извергите й се изреждали в храстите, ритали я в главата и ребрата. Двамата мургави бандити я млатили жестоко в столичния кв.Западен парк."


"Превръщат циганите в преЧка за интергрирането ни в ЕС"
в."Монитор", 12.02.2004 г.:

"На всяко лице от цигански произход у нас се предоставят над 200 лева, отделно от социалните помощи и загубите за страната от извършваните от тях престъпления. В годишния доклад на ЕК се внушава наличие на "ромско малцинство" и нарушаване на колективните му права. И то в противоречие на чл.1 на Маастрихския договор от 1992 г. и чл.6, пар.1 на консолидирания договор за ЕС от 1997 г., които постановяват зачитане на индивидуалните права на човек, без да уреждат статут на никакви "малцинсттва" в държавите-членки. Такива уредби няма нито в приетата през декември 2000 г. в Ница Харта, нито в Европейската конституция от 2003 г."

"Българи: Къде да се запишем за роми?"
в. "Труд", 1.06.2005г.:

"Къде да се запишем за роми, за да не си плащаме и ние тока", се питаха вчера българите в Пловдив, след като Доган пусна "етнически" ток в Столипиново."

"След 45 г. българите малцинство"
в. "24 часа", 4.06.2005 г.:

"През 2050 г. българският етнос остава в малцинство, а роми и турци ще наброяват 3,5 млн.Това съобщи проф.Иво Димитров от Медицинския университет в Пловдив. На този фон вместо стимулираща, у нас се провежда рестриктивна политика, заяви ученият."

"BG изнасилваЧът - осми в света"
в. "24 часа", 15.12.1995 г.:

"България е на осмо място в света по брой на изнасилени жени според доклад на ООН. Най-често насилниците са цигани - 88 на 100 000 са посягали на жена. Следват ги турците. "


"Азис се Чука с мъж в църква"
в. "Шок", 8-14.09.2004 г.:

"Азис стигна дъното на извращенията си, като засне хомосексуален клип в църква! Гейсимволът на фолка извърши полов акт с бодигарда си Ачо пред олтара на манастирска черква. Според експертите от СEМ клипът е кощунствено светотатство."

"Роми от Камено: Продажбата на бебета? Това ни е бизнесът!"
в."Морски труд", 10.08.2004 г.:

"Поне 10 жени тази година тръгнаха да раждат за пари, твърдят в циганската махала. В Гърция "ценоразписът" се движел между 10 000 и 15 000 евро. Запознати твърдят, че каналът за износ на бебета действал още от 1992 година."

"Село въстана срещу цигани"
в. "24 часа", 9.04.2000 г.:

"Дано се събудим живи, кръстят се в плевенското село Мечка.За ден и половина 550 от всичките 700 българи са се подписали за принудителното изселване на 300 роми. Сутрин децата ни се залисват със странна игра - броят колко крави и пиленца са откраднати от дворовете ни, разказват потресени родители. От 400-те къщи всяка е разбивана поне четири пъти."

"Село трепери от циганска вендета"
в. "Новинар", 24.07.2003 г.:

"Роми нападат с метални трупи и дървени сопи в шуменското село Новосел. Те твърдят, че спрели в селото да си купят бира, а местните ги нападнали. Секачите пък са вдигнали ръце от крадците на дърва. В началото на месеца били задигнати 200 кубика за около 6000 лева."

"Цигани грабЯт пЯсъка от дигите"
в. "Нощен труд", 8-9.08.2005 г.:

"Група цигани са задигнали чували с пясък от дигата на язовир Джаком мост край Ихтиман. Местното кметство е засипано с жалби за кражби. Мургавите влачат капаци на шахти, железа, кабели и строителни материали от къщите на евакуираните."

"Цигани линЧуват горски в Самоков"
в. "Труд", 4.12.2004 г.:

"Цигани-крадци на дървесина от Самоков, пребиха двама горски служители, сигнализира шефът на регионалното управление по горите Милко Христов. От началото на годината четири побоя са извършени в Самоков над горски от цигански банди. Според лесничеи местните роми изсичат незаконно между 500 и 1 000 кубика седмично."

"СелЯни плашат крадци със саморазправа"
в. "Труд", 9.04.2000г.:

В плевенското село Мечка се чувства огромно напрежение. Местните около 600 българи са убедени, че съселянинът им е убит при поредния цигански набег към стоката в двора му."Не ми казвайте нищо. Да вдигат циганите и в Странджа Сакар! Ако щат, и в Турция да ги пратят, но тук няма да ги оставим", крещи Петраки Цветков, чийто дом е обиран 36 пъти за последните 3 години."

"СелЯнин сложи хомот на крадец"
в. "Новинар", 24.10.2002г.:

"20-годишният Слави Благоев затворил циганин в обора си и му сложил хомота на кравата си в дупнишкото с.Крайници. Благоев приклещил в кошарата си 16-годишния ром Пламен Шолев за да признае, че е откраднал кравата и колелото му."

"Страшно е като в Аспарухово време"
в. "Сега", 17.03.2004г.:

"В с-Радиево има 25 окрадени къщи. Крадат гардероби, одеала, чаршафи, всичко наред, обяснява Димка Латинова. На Венче Христов пък му задигнаха всичките 20 кокошки. Селяните са пропищели от кражби и решили сами да се бранят."

"Роми грабят храмове във Варна"
в. "Стандарт", 14.03.2002 г.:

"Цигани откраднаха двете камбани на храм "Свети пророк Илия" във Варна. Вандалите разбили с камъни на парчета 100-килограмовата камбана, по-малката отнесли цяла, разказа потресен отец Петко Минчев."

Мургавите заплашват, че ако видят българин из улиците на града, ще го убият
Пияни цигани пребиха 12 младежи в Тервел
Масовото меле стана пред РПУ, автогарата потрошена

12 български младежи на 18 и 19 години от Тервел бяха зверски пребити от 30-ина пияни цигани в нощта срещу неделя, алармираха пред "Монитор" потърпевшите.
Младежите празнували рожден ден в помещаващата се в сградата на автогарата сладкарница. "Изобщо не разбрахме как се започна. Празнувахме 18-годишнината на дъщеря ми. Бяха 6 момчета, 6 момичета и ние със съпруга ми. Около 1 часа след полунощ едно от момичетата реши да си ходи. Едно от момчетата излезе да го изпрати. На улицата имаше цигани, които се връщаха от сватба. Мъж и жена от тяхната компания се караха. Изведнъж всички започнаха да хвърлят камъни и бутилки по сладкарницата. Изпочупиха витрините и прозорците на сладкарницата и на автогарата. Втурнаха се вътре и започнаха да бият жестоко децата. Няколко мъже хванаха едно от момчетата и започнаха да го душат и да го ритат. Децата пищяха като обезумели. Само дето не ни убиха. Чакахме да умрем в единия ъгъл на сладкарницата", разказа пред "Монитор" Веселинка Георгиева, стопанисваща заведението.
Едно от момичетата изпаднало в безсъзнание. Наложило се да остане под наблюдение в болницата в Тервел.
Масовото меле се разиграло точно пред сградата на РПУ-Тервел. На помощ на тийнейджърите се притекли и полицаи. Циганите се нахвърлили и срещу тях. Мургавите заплашвали, че ако видят българин из улиците на Тервел, ще го убият. Преди известно време циганите нанесли побой на служители на местните структури на Горското стопанство и на "Електроразпределение", но нямало подведени под съдебна отговорност. Няма задържани цигани и след жестокия побой в сладкарницата в нощта срещу неделя.
Децата са ужасно изплашени. Всичките 12 са с натъртвания и наранявания. Български семейства се страхуват да пускат малчуганите на училище заради безнаказаната агресия на циганите в Тервел. Вчера служители на полицията разпитваха свидетели и участници в инцидента.

СТАТИЯ ОТ ВЕСТНИК МОНИТОР

Цигани откраднаха купела от църквата “Св. Петка”
НИКОЛАЙ КРЪСТЕВ
Цигани откраднаха и унищожиха купела за кръщения от централната пловдивска църква "Света Петка". Дръзката кражба е била извършена в събота около 14 часа, когато в храма е имало хора.
Разкриването на крадеца е станало по показанията на просяци и продавачи на цветя около църквата. 26-годишният Красимир Я. също бил между тези, които протягат ръка за милостиня пред храма. Той изнесъл купела спокойно, а намиращите се в Божия дом хора не разбрали, че става дума за кражба. Часове по-късно полицията е задържала и Румен А. в дома му на улица "Крайна" в "Столипиново". Той се занимавал с изкупуване и препродаване на отпадъци. Преди униформените да пристигнат Румен вече бил смачкал и нарязал купела.
Срещу двамата жители на "Столипиново" са образувани бързи полицейски производства.
Откраднати са и две старини камбани с общи тегло 300 кг от черквата в трънското село Пенкьовци, съобщи РДВР в Перник. Те били изработени от бронз. Срязани са с оксижен от шестметровата камбанария. Черквата се намира извън селото. За последен път хората се събрали тук на храмов празник на 15 август.

Прочетете статията на първа страница на Великотърновския вестник "Борба" от 14 септември.
В това село българите са подложени на непрекъснат терор. Всяка българска къща е ограбвана по няколко пъти.
Дори в един дом, след като са ограбили и потрошили това, което не са могли да вземат, накрая мангалите се изходили по голяма нужда в средата на стаята!!!!
А кмета, за да спаси своята къща и кожа, е в дружески отношения с мангалите. И вместо да защити българите се изказва в защита на циганите, макар да са откроднали и неговите две кози!
И полицията нищо не прави!!

Крадена картина на Тициан в циганското гето на Ст. Загора

Тумба от 100 цигани се качи без билети вчера в 5:53 ч. На гара Розино в пътнически влак от Карлово до Златица. При извършената от началника на влака проверка се оказва, че тези пътници нямат билети за пътуване, съобщи БДЖ. Циганите отказали да си платят глобите. Тогава началникът на влака е бил принуден да се обърне за съдействие към Транспортна полиция и служителите на РПУ в Златица. При намесата на органите на реда в гара Копривщица от влака са свалени около 67 цигани, а останалите успели да избягат. Това е втори пореден случай на голяма група нередовни пътници в същия влак. На 27-ми септември около 200 цигани пак се качили от гара Розино и при проверка на билетите отказват да заплатят санкцията за нередовни пътници.

На 10 септември ромски банди поставиха на релсите на 2 влака в Софийско камъни и гуми. Един вагон от товарен влак в района на Биримирци–Подуяне Разпределителна дерайлира.

Това е вторият инцидент с нарочно сложени препятствия на релсите в междугарието за един ден, съобщи БДЖ. Час преди това товарен влак се удари в барикади, струпани от роми. За последните 3 дни са регистрирани още 3 подобни случая в това междугарие и 3 - в Искър-Подуяне. И двата района са в непосредствена близост до ромски квартали.
Също днес четирима роми бяха задържани в района на консервния комбинат в Бойчиновци в момент на демонтиране на железопътни релси от линията, предаде Actualno.com. Освен с барикади и с кражби, ромите атакуват БДЖ и без билети. На 9 септември следобед стотина роми се качили в пътнически влак от Карлово за София. Те отказали да си купят билети, поради което влакът бил спрян извънредно.



11.02.2008
Цигани разграбват секретно поделение Частни охранители и полиция – безсилни пред наглите набези на ромите.
Закрито секретно поделение в Горна Оряховица е подложено на масови ромски набези. Мургави тълпи са започнали да „обезкостяват” бившето свързочно поделение 34010, закрито в средата на м.г.

Поголовно се краде желязо за скрап и дървен материал за огрев. Напълно са опразнени складовете на бившето поделение на ВВС 36890, чиито район е бил придаден към свързочниците през 1995 г. Двете поделения са с обща площ над 300 дка и по договор с МО се охраняват от софийската фирма “Люкримгард” ООД. На смяна дежурят по трима охранители, които не смогват да се справят с набезите. Ромите са много мобилни, агресивни, вадят брадви, а ние нямаме право да използваме газовото си оръжие, разказа един от охранителите.
Положението е жестоко, поделението се напада от тълпи по 30 до 50 роми, които вадят ножове и замерят с камъни охранителите, призна Милчо Великов, началник на отдел “Управление и разпореждане с недвижими имоти” на Министерство на отбраната в Плевен, където е зачислена собствеността на поделението. Това е стихийно бедствие, което очаквахме след Нова година, когато спряха социалните помощи и ромите от съседния квартал “Калтинец” тръгнаха масово да крадат желязо от имотите ни, коментира Великов и нарече случващото се цигански тайфун. Великов разказа, че е имал случаи, когато роми, нападащи закрити казарми, са връзвали и пребивали охранителите.
Наш екип безпроблемно влезе от единия край на поделението през откраднатите метални пана на оградата. Складовете наистина са вандалски плячкосани. Избити са прозорци, металните врати ги няма. Тук там се въргалят ръчни нападателни гранати от Втората световна война, корозирали бракувани лимонки, противогази и кубинки, все още неоткраднати дървени скари. Грабителите не прощават дори и на стените и ги къртят, за да извадят пръчки от арматурата. В една от казармите открихме коженият дневник, в който са записвани изходящите телефонограми на поделение 36890 от април 1989 г. до закриването му. Тетрадката незнайно защо не е предадена на военния архив и слава Богу не беше изгорена от крадците.
До портала на поделението се натъкваме на складирани над половин тон стоманени радиатори, врати, скари, части от осветителни тела, дори рамки от легла. Те са били задигнати, но после върнати от полицаите след обиск в пункт за вторични суровини в района.
Полицейските наряди около закритите военни поделения са засилени, заяви главен инспектор Иван Милев, началник на РПУ Г. Оряховица. За часовете, които прекарахме вътре и около закритите поделения, не видяхме полицейски патрули.

Кой ни е виновен!!!

 Б. р. - Следващите редове са скандални, писани от човек, който не е писател или журналист, а с инженерно образование. Възмущението му от деградацията на нравите у нас минава границата, но е полезно да се прочете, защото обществото някак безмълвно се примирява с диктата на безкултурието и простотията, и има нужда от някой отрезвяващ вик.

Това което съм написал не е антибългарско, а е анти-простотията.

1. Ние, българите, си избирахме всички правителства след ноември 1989 г.

Тези правителства не са били избрани от германци, американци, руснаци, румънци, цигани или турци. За тези правителства сме гласували или не – ние българите.
Все пак циганите и турците не представляват критична маса гласове. Вижте статистиката.
Това, че циганите са в голямата си част такива, каквито ги описваме, е така, за съжаление. Но те не са откраднали толкова пари, колкото нашите братя – български участници и съучастници в политическият живот. Често им се приписват повече грехове (според официалните власти се наричат роми, но това не променя фактите).

За турците ми е много мъчно, честно казано. Няма по прецакан електорат от собствената си етническа партия. Тази партия с мутренско-феодални способи винаги е прецаквала хората си.

За комунистите няма да говоря – скучно, предъвквано и ясно. Комунизмът е опасна теория , която дава прости отговори на сложни въпроси и от там започват бедите.

2. Ние, българите, си мълчахме и преди 10-ти ноември 1989 г.

За голямо нещастие опитите за българско дисидентство бяха безплодни. Или не така мощни, че да се чуе в сърцата и душите.
Ние, поколението на нашите майки и бащи, дядовци и баби, трябваше да бъдем дисиденти. Ние мълчахме. За това няма прошка. Няма прошка за моите роднини , че са мълчали, няма прошка и за мен.
През 1989 г. бях на 21 годишна възраст. В моето семейство се пускаше тихо Би Би Си - Лондон, радио “Свободна Европа”, “Дойче веле” и т. н.
Тихо се разказваха наистина много смешни вицове срещу властта.
Тихо се подигравахме на тираджиите, които слушаха сръбско.
Мълчаливо бяхме против смяната на имената на турците.
Тихо и радостно споделяхме идеята за Перестройката – но само в разговори по между си.
Всъщност – се съгласявахме и продължаваме да се съгласяваме със всичко което мразехме и обичахме – но тихо.

3. Така дойде и чалгата – шумно и брутално

А ние се съгласяваме и с нея сега – тихо.Чалгата не е музика. Тя е вид култура. Тя винаги е съществувала при нас. Чалгата обедини простащината от най-различен тип - псувня, порно, евтин секс, вулгарно облекло, циганьорщина, селяния, гюбек, мазнене пред по-височайши, призив към криминални действия, отричане на ученето и познанията и т. н.
И ние, българите, сме съгласни с това. Ние, българите, си купуваме билети за чалга концерти, ние си купуваме дивидита с чалга.
Факт е, че чалга изпълнителите и звукозаписните чалга компании са най-богати. Те са богати от нашите пари. Ние сме им ги дали. Те не са ги откраднали. Те не са ги приватизирали.
Ние, българите, и нашите роднини, сме дали и даваме пари на тези хора.Ние, българите, си купуваме, ако не чалга издания, то си купуваме чалга изглеждащи вестници.
Ние, българите, гледаме, ако не чалга предавания и телевизии, то чалга изглеждащи предавания.
Ние, българите, подкрепяме прашките на жените. Ние, българските родители, купуваме на момиченцата от 1 клас нагоре детски прашки, за да изглеждат и те като мама или кака. Ние, българите, сме срещу педофилията, но една сериозна част от нашите български деца момичета изглеждат като чалга курви. Да, децата, изглеждащи като чалга курви, са наш продукт. Те не са продукт на американците, циганите или евреите. Те са нашите български деца по наш образ и подобие.

“Стандарт”.

Чалгата е един сборен и много точен образ кои сме и от какво се интересуваме. Ако във вашето семейство не се слуша чалга, ако вашата дъщеря или син не слушат чалга – няма да се социализират.
Но каква е ползата да се социализират с чалгаджиичетата от българските семейства? Какво ще донесе този социален контакт?
Нима моите деца ще успеят да заинтригуват някое детенце с пънк като “Секс Пистълс” или “Клаш”? Да чуе рока на “Цепелин” и “Ху”. Да се изкефи на Франк Заппа. Да се поинтересува от стила на обличане на Одри Хетбърн или Вивиан Уестууд. А може би ще гледат заедно нещо на Кончаловски и ще се плашат от “Психо” или “Птиците” на Хичкок?
Те няма да прочетат заедно Атанас Далчев или Алеко Константинов.
Не това няма да стане – не защото са малки , не защото това е старо, а защото ние, българите, открихме, че е по-добре да няма класова разлика и сега нямаме класа.

4. Ние, българите, окрадохме помията от демокрацията, капитализма и социализма

Да. Факт. Взехме всичко най-лошо.
От Съветският съюз задигнахме тъпотата на мужика, някоя друга пиянска песничка, но забравихме да вземем Булгаков, Пушкин и менделеевата таблица. Или по-точно, добре че тя, менделеевата таблица, виси в училище, ама по задължение. Ами Менделеев или Циолковски – тях ги забравихме. Обичаме да се подиграваме на руските пияни курви и се взираме в тях за да изкопираме нещо курвенско. Но не се взираме в руският балет или Чайковски. Рекета и олигарсите ги усвоихме.

От останалите бивши соц страни – нито им копирахме Хавел, “Солидарност” или Унгарските събития.
Даже кола не можахме да построим. “Булгар-Рено” - да , ама за малко и то неуспешно.
От американците гепихме яко вискито и цигарки “Марлборо”. Яко, мен. Фак офф, мен.
Пропуснахме цялата американска култура + технически напредък.
Но пък - пошлостта на бруталната реклама, Биг Брадър и всякаква друга тъпотевица - яко се налапахме.
Научихме се да си говорим на „Ти”и забравихме да говорим на „Вие” – било по американско. Английският език има друга конструкция и е много ясно кога се говори учтиво.

От западноевропейците грабнахме прийома на политическото нищо говорене.

“Мерцедес”, “Ауди” и всички други атрибути бяха взети, но с дребната подробност, че тези които ги карат там са изкарали тези пари не по криминален начин. И там има престъпета дето връткат далаверки, ама… фактът, че имаш “Мерцедес” в Германия, не ти дава правото да минаваш на червено. Тук фактът, че имаш “Цедес” (“Мерцедес” по чалгаджииски) ти дава правото да минаваш предимно на червено.

Да, това го правим ние, българите - вие и вашите съседи на долния или горния етаж. Ако вие не го правите, но си мълчите като възпитан човек, вие го подкрепяте.
Да, вие, българинът, който чете тези редове, е пряк участник в свинщината, наречена българска територия, българско политическо пространство и култура (ако въобще съществува тази дума).
От демокрацията взехме само нечленоразделните крясъци, като пропуснахме спора и дискусията.

5. Ние, българите, сме един провален проект на нашите пра-пра-родители

Ние сме и безкултурни. Няма да имаме нобелов лауреат. Няма да има Оскар. Не, няма да има и други признания от света. И за това съм виновен аз и всички, които четат тези редове и са отраснали в България, без значение, на пол, раса, националност, религия и т. н.

Вие и аз сме отровени, радиоактивни, раково-болни и заразни  в следствие от българското и средата в която сме отрасли.
Вече сме направили твърде много компромиси и със собственото си възпитание, чест и естетика, т. е. станали сме българи.
Не може да не сте чували твърдения от рода на: “Ама на чужденците много им харесва чалгата. Джон как се кефи.” А вие какво взехте или получихте от културата на Джон или Ханс? Нищо.
Ние българите сме крадци на чужда слава:
Джон Атанасов - бащата на компютъра е българин? Генетично да, на практика - не. Този изключителен човек е роден в САЩ и там е развил и усъвършенствал идеята на Лайбниц за изчислителна машина.
Джон Атанасов не е завършил Седмо училище в София, не е учил вечерно в техникума “Попов” и не е завършил МЕИ в София. И не е попаднал в завод в Правец, където създава компютъра. НЕ. Той е продукт на американската образователна система и бизнес икономическа ситуация.
Тук България няма нищо общо.
Борис Христов и Райна Кабаиванска – те от сцената на българската опера ли станаха такива? Благодарение на българският „оперен мениджмънт”, който успешно лансира българските оперни певци по света?
Да не би Виенската опера, Ковънтгардън и Метрополитен да треперят, че директорът на софийската опера проф. Карталов може да им откаже гастрол?
Или фирмите като “Майкрософт” и IBM да чакат с нетърпение края на абитуриентските балове, за да поканят българските технически гении?

Отново “Стандарт”, този път за българите в чужбина.

В мига, в който абитуриентчетата изтрезнеят след бясното абитуриентско чалга парти?
Абитуриентските балове – по-добре без коментар. Все пак ще кажа: вие, ние, българите, купуваме облекло за хиляди левове. Ние плащаме кувертите за тези балове. За един бал, ако не вложиш в него поне 3-4 хиляди лева - ами ти не си родител. За какво се дават тези кинти - детето е завършило задължителното образование? Е, и какво от това? Какво следва?
За да видим дъщеря ни по цици и прашки на някое кабрио или жива ебън между абитуриетни върху кола. Справка - Ютюб и ВиБокс7.
Става въпрос за българските абитуриенти, възпитани в българското семейство, чрез българската образователна система, в духа на източното православие и с благословията на Българската православна църква. Българското бъдеще на нацията. (Думата нация е неуместна в случая).

Моля все пак да прочетете какво са писали Константин Иречек и Феликс Каниц за България и нравите на българите.

 

 

Ние като член в ЕС (не като гъз)… Българският хляб е боклук. А българска музика по MTV?

16 Юни 2010

Павел Петов  

Снимка: Силинеок, Уебшотс

Продължава от вчера. Виж предишната част - Българинът е безпринципен педераст. БГ-гюбек за цял свят - лайф, от мола
Б. р. - Следващите редове са скандални, писани от човек, който не е писател или журналист, а с инженерно образование. Възмущението му от деградацията на нравите у нас минава границата, но е полезно да се прочете, защото обществото някак безмълвно се примирява с диктата на безкултурието и простотията, и има нужда от някой отрезвяващ вик.

България влезе като член в Европейският съюз. Член…?

Това звучи …не знам как.
София европейска столица ли е? В смисъл като архитектура, хигиена, инфраструктура?
България европейска страна ли е?
Ти европеец ли си? В смисъл – като възпитание, манталитет, култура, облекло, музика, хранителни навици?

Добре, ок. Посочи ми български филм, който да е от европейско ниво. Аз ще ти кажа един – „Отклонение”. Дръпни си го от мрежата. Той е изключение и е отпреди 40 години. Е? Какво се построи върху или към този филм? Нищо. Резултати в извън български мащаб? Нула.
Къде е българският Костурица?

Музика – по VH1 и MTV има латино и др., а българско?

Нали сме чалгаджии тук… Правим велика балканска музика. Ще смаем света. Просто на всеки ъгъл – чалга изпълнител.
Чужденците са полудели по нашата чалга. А нашата чалга е на европейско и световно ниво, нали?
Ако е така, къде е нашия вариант на Горан Брегович? Ама той не е чалга – български ми, чалгослущи европейци.

Къде намериха място българските оренталски ритми в ЕС? Ти, който плати за роклята с голия гръб на щерка ти 5 бона да се кълчи и чепи на абитуриентския бал и на живо да им пее едикоя си гнусна певачка, кажи: Къде е БГ-чалга присъствието на сцената на ЕС?

Участничка в конкурса “Мис Силкон” в София си показва гърдите на фотографите. Снимка: Емакс студио

Хората от латиното направиха световна вълна. Къде е българската чалга вълна по света? По VH1  или MTV да има чалга песен на български да е номер едно? На испански латино има.

Друга музика? Кажете, бре? Нотите не са на кирилица! За хубавата музика няма нужда от превод. Дайте ми имена на групи, изпълнители и парчета, с които България е известна по света и хората припадат.

Ок. Допускам, че всеки момент Министерството на културата ще лансира БГ-песните на световната сцена по проект, заплатен от ЕС. Ще чакаме явно.

Българската кухня – циганската баница превзе ЕС

Тук сме яки. Берлускони моли премиера ББ да разговаря с браншовата организация на българските ресторантьори да спрат инвазията си в Италия и Европа. Редица италиански ресторанти и пицарии затвориха по света и в ЕС, заради отлив на клиенти към българските ресторанти в тези страни.
Пицата е вече отминал спомен. Макароните и лазанята са отдавна забравени.
Българската циганска баница е превзела света. Филийка хляб, залята с олио и поръсена с червен пипер от Пловдивско е най-предпочитаното ястие. Според Евростат за последната година България е изнесла на 300 милиона тона червен пипер и 700 милиона литра олио за циганска баница. Макдоналдс е на път да се оттегли от ЕС. Циганската баница е хамбургерът в Европа – единодушни са всички. В десетилетието на Ромската култура – са най-щастливи българските цигани. Хармонията между ромите и българите е пълна, смятат от дружеството Ромска вселена и Обединени цигански галактики.
Ромите и българите танцуват щастливи заедно под ритмите на българския феномен – чалга. Кълчат се щастливи и едновременно, сякаш са сиамски близнаци – казва усмихнато икономическа емигрантка от Берн, Швейцария сега живееща в Мало Бучино, България.
Един ритъм, една кухня, един народ – е категоричен американският астронавт Армстронг, потърсил препитание и неограничен достъп на баницата в България.

Българският хляб е боклук

Никой не е по голям от хляба – твърдеше един партиен секретар на времето. Много мъдър човек.
Никой не прави български хляб по света, защото рецептата се охранява от ДАНС. След като “Тракия пшеница и ечемик индустриал” закупи всички хлебарници в ЕС, французите, италианците и германците със сълзи на очи разбраха какво означава думата хляб – като вкус и качество.
Те, наследниците на Наполеон, Да Винчи и Бетовен – благодарят за истината, наречена хляб.
(За тези, които не са яли хляб в други страни по света, да ги информирам – българският хляб е боклук. В Германия например има около 360 вида хляб. Френският, италианският и испанският хляб са много вкусни. Браво и на гърците!).

Успехите на българския флот от Аспарухово време насам

Корабоплаването и България… Баси - е, какво искаш да ми кажеш сега, българо-плюещ драскачо?
Аз, драскачът, искам да попитам в исторически и съвременен план къде е мястото на България като морска държава?
Исторически колко кораба или пристанища имаме по Черно море. Български, не византийски или гръцки.
Или сега, като морска страна, каква част от европейския флот съставлява българският търговски флот?

Най-добрите инженери са българите!

Отрязан наполовина стар Москвич с всички задължителни чалга-аксесоари - клатещо се кученце на арматурното табло, тунингован с емблема на BMW, с автентичен звук и миризма в купето. Снимка: Булфото

Софтуер и хардуер. Нищо по-велико и значимо няма от българската инженерна мисъл. Къде сме в ЕС? Кои сме?
Напишете продукти, марки, създадени от БГ-гении и фирми? Кажете – софтуерът и хардуерът не е на кирилица (драскачът иска да каже, че кирилицата не може да попречи в случая)? Конвертируемо е.
Е?

Българското образование – “Евро Психо”

След излизането от университета, какво гарантира дипломата?
Частните уроци в кои други страни от ЕС се практикуват така поголовно? България е лидер и пионер в частните уроци по български език, математика и т. н. Заради това българският език предстои да бъде приет като официален и единен за целия ЕС. Българските математици се занимават с изчисленията как да сгънат времето и пространството в едно.
Машината на времето ще бъде сглобена и завършена в Тракторния завод в Шумен.
От ЦЕРН са предложили Варна да е световният контролен център за ускоряване на тапи, излитащи от шишета с шампанско.
Сдружението “Евро Психо” е създало специален екип за изследване на групите родителите, които стоят преди, по време и след кандидат-студенски изпити или изпити за гимназия пред учебните заведения.
Подкрепата, която оказват българските висящи родители при изпити, е феноменална. “Българският ученик и кандидат-студент вследствие на взаимодействие с учители и родители с мисъл може да променя траекторията на галактики” – категоричен е датският учен Хорхе Иванов. И допълва: “Българите имат много добро образование. Може да се види във всяка една тоалетна какви образувания правят.”

Мода: мистерията на българските прашки

Модата в България е на мода. В България има и европейска мода, но тя не е модерна. Модерното в българската мода може да се види навсякъде. По билбордове, в нощни клубове и т. н.
В основата е българският моден дизайн. Той създава модата, която увлича младите европейски българи да са модерни. Милано премести в Монтана своите модни лаборатории.

“Стандарт” за злополучна фотосесия, в която “Мис България Вселена 2007″ останала почти гола заради по-малък размер прашки.

Основната концепция в БГ-модата е: как да си със прашки, когато си без тях.
Мистерията на българските прашки плаши не само Лагерфелд. “Адидас” разработват своя концепция на строго охраняван изкуствен остров в Черно море срещу Варна. На острова е докаран телескопът “Хабъл”, за да се наблюдават чалготеките в цяла България.
Организацията “Прашки без граници” ще сезира Еврокомисията за това.
Чалга парчето „Адидас” киризи през тръбата под полата” оглави ЕС класациите.
Пардон, ама и тук сме драстично зле, модата си има публика. Българите са публиката на българската мода. Качествена публика ли е българинът?

Кой събития в България са европейско и световно значими?

Кои български вестници споменават по Euronews, BBC, CNN, DW и другите световни медии при преглед на европейският печат?
Нито един български вестник. Защо? Защото ти купуваш цялата тази хартиена словесна помия с удоволствие. Като купуваш помия, значи ти харесва и си помияр. Като си помияр, се пишат помиярски статии.
Вестниците НЕ са виновни. Те пишат това, което се харесва на читателя. Те пишат за теб.
Ти си лош, некачествен читател. Те ти предлагат такъв продукт.
Онези медии не искат помия или поне твоя вид помия.
Значи имат друга публика с други критерии (съвсем друг е въпросът за тяхната обективност, но нейсе).
Извод: Заради лошата българска публика, нямаме добри журналисти, т.е. нямаме вестници.

Защити ли твоята интернет свобода? Само псуваш във форумите

Защо трябва да подслушват интернет трафика, телефонните ти разговори, имейли, скайп и т. н.? Това е нормално? Ти какво направи против това? Това било eвропейска практика? А ти, българино, нямаш ли си собствено мнение? Кой е казал, че всички eвропейски практики са добри? Ами ако от ЕС ти спуснат въже, за да се обесиш, ще го направиш ли?
Не разбираш какъв е проблемът?

Прост пример – ти се обаждаш на Пешо и му разказваш виц за педофили и двамата се смеете.
Нормално, вицовете са, за да се смеят хората. Три-четири години по-късно ти или някой от семейството ти решава да се занимава с политика. Или попада на добър бизнес. Имиджът ти е важен, но някой ти звъни по телефона и ти казва, че ако жена ти, или ти, или братовчедът не направите едикакво си, ще пусне запис, от който е видно, че ти и Пешо сте педофили, ти си ниско морален тип, който се кефи на секс с деца. Ти се смя на педофилския виц преди четири години. Не си ли спомняш?

Ама нали си много деен интернет участник? Хайде сега, направи нещо да защитиш твоята интернет свобода. Не правиш нищо, освен да попсуваш в някои форум или в някой коментар под някоя статия.
Много безславно. Е, може да псуваш в Интернет засега, но и това ще ти вземат. Ти си псувач, който просто се съгласява да бъде потискан, да е нищожество.

Чалга и с 308 км в час по магистралата

България като член (не като гъз) на Европейският съюз (това в скобите е, защото колкото и да се пазя от простащината, тя ми влияе), е подписала, подписва и ще подписва договори с които се преследва пиратството и нарушаването на авторското право.

Браво БГ, Браво ЕС. Просто човек да се зачуди с каква страст се пазят тези права. То са спецчасти с маски на лицето – БГ-патент. Влизане с взлом по къщите, тараш на компютрите. Проследяване на айпи-адреси. Истински екшън. Ако такова усилие се полагаше да се преследва уличната престъпност в БГ… Броят на криминалните случаи едва ли щяха да надхвърлят два –три на година.
Обаче ти си мълчиш, българино. Викаш си – те “Замунда” и “Арена” ще ги спрат, ама други ще излязат. Абе, каквото и да стане, ще си разменяме дискове. Споко.
Да, обаче това не е така. „Те”, с маските и качулките, ще те заключат или глобят и теб. Ще арестуват детето ти, защото е пипало и то с пръст джойстик, закачен към нелицензирана игра.
И тогава ти или твоето дете вече сте осъдени престъпници с разрушен живот, заради мълчанието на всички ни.
Аз не подкрепям идеята за авторското право във вида, в който ми се предлага. Да, против авторското право съм. За продукт на “Майкрософт” ще изпратят страшни спецчасти във всеки дом. Ако ти драснеш текстче или изображение, навсякъде те копират и никой не защитава твоите права. Полицията обслужва само и единствено големите играчи и никой друг.

…

Бях в Париж и в световните новини гърмеше за затрити от някакъв дилър 2 милиарда евро от “Сосиете Женерал”, всички се вълнуваха от съдбата на банката, която има клонове по цял свят.
И в този момент отворих дир.бг и прочетох следната новина начело: “150 каубои на празника на банското мезе”. Това ми върна вярата. И ми даде самочувствие, че Европейският съюз, в лицето на България, влияе на САЩ.

Извод и то прост:
Само ние българите сме си виновни за всичко, което ни се случва.
Факт е, че българските гласоподаватели са изпратили в парламента, президентството и правителството хората, които са ни управлявали и ни управляват и сега. Те ни управляват, защото ние така сме поискали.

Написано от един унизен българин от масата, наречена гласоподаватели

——————————————–
ПП: От автора до всички написали коментари, гласували или просто прочели това писание.
Радвам се, че има противоположни мнения. Това означава, че имаме реален спор. Всички разумни хора вероятно ги боли или ги е заболяло като са прочели тези редове. Текстът е неприятен – истината е грозна, но е факт. Ако ни е било неприятно да четем, означава че обичаме Родината си по един или друг начин ни е тъжно за нея.
Всеки има право на лично щастие – емигрантите също. Аз бих искал да съм емигрант, но ме хвана страх да замина. Други са били по-смели от мен. Дано сте успели или да успеете.
Благодаря на противниците ми – те ме накараха да преразгледам определени неща и с това ме направиха по-богат.
Благодаря на тези които ме подкрепиха със своите коментари – почувствах се прав, макар и по-тъжен.
Благодаря и на г-н Иван Бакалов – www.e-vestnik.bg . Това беше възможност да се състои един истински разговор. Разговор без грим и казионни медии. Писаното от мен с коментарите тук представляват едно цялостно произведение. Без коментарите ви писаното нямаше да има стойност.
Как да се оправи България? Ето една малка крачка, но много необходима.
Моля ви, започнете да говорите на “Вие” и учтиво по между си.
Моля ви, бъдете учтиви и толерантни със съседите си.
Покажете добронамереност, направете им малък жест в знак на приятелство.
В крайна сметка всички сме съседи, нали сме българи?
Звучи тъпо, изтъркано и глупаво, но, повярвайте – добрите съседи са задружни. Задружните съседи са сила. Силата е фактор.

Ваш Павел Петов

 

 

Как "24 часа" излъска образа на Топлото и жена му. И лъска, ли лъска…

28 Юли 2010

Иван Бакалов  

По повод ареста на съпругата на Вальо Топлото e-vestnik пуска отново подробности от мелодраматичния съботен очерк за страданията на младото семейство Топлови, който “24 часа” публикува след освобождаването на Топлото от ареста преди 3 години. В момента четивото си заслужава, защото разкрива вълнуващи неща за семейството. И е важно да се види кой е защитник на подобни персони. Както е известно Вальо Топлото има вече присъди, една от които 14-годишна. Той ги обжалва и поради това още не е в затвора.
Съдържанието на очерка за Топлото и семейството му в “24 часа” няма логическо обяснение освен пиар в полза на човек, който по силата на обстоятелствата е негативен персонаж, без всякакъв обществен авторитет. Подобен пиар материал в “24 часа” излезе и за съдения за контрабанда Пилето, също и за подсъдимия Христо Ковачки, за който подобно на очерка за Вальо Топлото, се твърдеше, че като малък помагал като тимуровец на възрастните. Сега се вижда (виж по-долу), че соченият като главен виновник за цените на газа и парното Румен Овчаров, тогава е бил представян от вестник “24 часа” като борец за намаление на същите тези цени.

Статията, която публикува e-vestnik тогава, по повод очерка за Топлото, беше приета от колеги в “24 часа” като враждебна и съответно онлайн изданието - като техен враг. А може би такава вълнуваща публикация трябваше да остане без коментар?

Тази статия е актуална и с друго - главната редакторка на вестника Венелина Гочева я готвят да оглави обединените БНТ и БНР, а зам.-главният й редактор онзи ден публикува голямо интервю с премиера Борисов, с вълнуващи въпроси, които се стремят да излъскат и без това излъскания му публичен образ.

“24 часа” с вълнуващ очерк за семейство Топлови

“14-годишно момче позира с китара в ръце пред развятото знаме на любимия отбор “Левски”… С предизвикателна пози момчето сякаш иска да изкрещи нещо на преминаващите по бул. “Прага” столичани. Нещо от рода на “Аз съм бунтар! Ще разтърся този град”, но грохотът на минаващите трамваи заглушава възмъжаващия глас. Тази бледа черно-бяла снимка е от средата на 60-те години на ХХ век…”

Този цитат от съботния брой на в. “24 часа” не е за някой бунтар с китара от ранга на Джон Ленън, Висоцки или поне Кирил Маричков, нито за бъдещ дисидент като Георги Марков.
Така започва съботният очерк на вестника за освободения неотдавна от ареста Валентин Димитров, по-известен като Вальо Топлото.
По нататък в текста умилително е описано как той се мъчи да подреди живота си, да намери старите снимки, тъй като всичко е разхвърляно от обиските.

Съботният очерк, със снимка на семейството на Валентин Димитров. На заден план се вижда прочутата баба Цеца, която обикаляше банките.

Майка му, (известна като баба Цеца Милионерката), разказва просълзено пред вестника спомени за детските игри на бъдещия герой Вальо Топлото. Как направил беля, а като му се скарали, избягал от къщи. Цитат: “От малък показваше характер”, спомня си баба Цеца.”
После Вальо Топлото разказва как като малък със съседските деца направили “тимуровска команда” (б. р. – доброволци пионерчета, които помагат на възрастните), как командир на командата станал той.
По нататък вестникът разказва: “Професионалният му удар е назначаването му за шеф на “Топлофикация” – София. Тук утвърждава мениджърските си качества.”

На втората страница на очерка има заглавие “Английската кралица го кани на бал” и подзаглавие: “Тенисът и картините са неговата страст”.
Да не помисли някой, че английската кралица е чакала Вальо Топлото да излезе от затвора, за да го покани? Не, преди години, покрай покана на английската федерация по тенис за тенистурнира “Уимбълдън”, е бил поканен и на бала, на който домакин е кралицата.

На две места в очерка се натъртва – “Покрай тениса се запознал с австрийски банкери, които го въвели в бизнеса с инвестиционното посредничество”. И на още едно място - “Прохожда и бизнесът му с доверително управление на финансови активи”.
Тези цитати са много важни – трябва да обяснят някак си пред обществото, че е нещо естествено Вальо Топлото да има по банкови сметки и сейфове около 10 000 000 лв. (толкова са му намерили, а дали това е всичко?).

На третата страница на очерка има разтърсващо интервю със съпругата на Вальо Топлото със заглавие “Оцелявахме 11 месеца в полицейски “Сървайвър”. В него тя обяснява как останала без пари, как “Джунглата е тук, в центъра на София. Достатъчно е да пуснеш някого в лабиринта между прокуратура, полиция и следствие, и можеш да наблюдаваш брутално натурален “Сървайвър”.
Очеркът завършва с цитат от Албер Камю – “Всеки трябва да изживее присъдата си”

Нарочно преразказах повечко от този удивителен съботен очерк на в. “24 часа”. Иска ми се да се уверя само на мен ли ми се струва удивителен и само аз ли мисля, че вестникът е надхвърлил границите на поносимото отвращение към журналистическите перверзии.
Вальо Топлото, печално прочул се герой на новото време, типаж на калния преход към модерна държава, е представен във втория национален всекидневник като светла личност, достоен мениждър, обичащ спорта и изкуството.
Същият вестник “24 часа” неведнъж е окалвал почтени бизнесмени със свои публикации и с помощта на информации от МВР и прокуратурата, които години наред се бяха специализирали в черния Пи Ар. (Не ми се иска да се отклонявам и да давам тук примери). И сега изведнъж като светъл пример на бизнесмен е обрисуван обвиненият в пране на пари и злоупотреби шеф на омразната държавно-общинска фирма “Топлофикация” – София. Протеже на партии и лобита.

Пример за Пи Ар публикация в полза на Овчаров отпреди година. Върху снимката на Овчаров е сложено заглавие - “Сам срещу поскъпването”. Читателят може да не обърне внимание, но на професионалния журналист веднага му става ясно, че това е манипулативно заглавие, перверзен вариант на слагачеството на вестниците от времето на социализма.

Тия дни четох гневна статия с каква наглост се представят като светли личности Георги Димитров и Богомил Райнов. Те все пак са най-малкото спорни фигури.
Но как да нарека представянето на Вальо Топлото като положителен герой и жертва?

Това, уважаеми читателю, не е невинно журналистическо съчинение. Не е случаен плод на млад и неопитен автор. Това е добре обмислен текст, с точно определена цел.

Често слушам колеги да коментират, че “24 часа”, който някога беше най-четеният и най-модерният вестник, вече се е превърнал в свитък от Пи Ар публикации, обяви и некролози. И се заглеждам в заглавията, в отделеното място на министри, бизнесмени… Да, вижда се с просто око. Колегите, които произвеждат тези рекламни публикации, сякаш са заслепени и си мислят, че никой не забелязва. И някак не се усещат докъде стигнаха с Пи Ар публикациите. Мисля, че това за Вальо Топлото е своеобразен връх.

Още един пример за Пи Ар публикация за Овчаров - на първа страница вестникът съобщава какво мисли министърът за предизборните концерти на Ивана. Важна новина, вълнуваща.
Откакто стана министър, Овчаров редовно се появяваше на първата страница на “24 часа”.

На пръв поглед всичко е направено да изглежда естествено – най-одумваният арестант в държавата – нека да го покажем във вестника с бебето му, с жена му… Но… съчинението е позор за журналистиката.
Да, уважаеми читателю, има колеги, които произвеждат такива неща. Ще ми се да не мислиш, че всички журналисти са такива. Ще ми се да вярваме, че това е само част от общата кал на времето, която ще се утаи.

Може да се говори още за Пи Ар публикацията за Топлото – като продължение на подобни публикации в “24 часа” за Овчаров (виж снимките, виж и анализ тук) и т. н. Но нямам желание да разравям повече тази воня.
Нито пък имам специално отношение към “24 часа”, за сметка на друг вестник. При повод ще кажа каквото има да се каже примерно и за другия голям вестник - “Труд”, който също дава материал за подобни размисли.
Но си мисля, че тази отврат няма как да се подмине без коментар.
материалът е взет от
e-vesthik.bg
и няма комерсиален характер

 

Виртуози на терора

 

Аркадий ВАКСБЕРГ

През 1947 и 1948 г. настъпва ключовият етап в плановете на Сталин за подчиняване на Източна Европа и превръщането й в група сателитни държави, през които минава зоната за сигурност на западните граници на СССР. Прочутата уговорка (именно уговорка, а не договор) с Чърчил за разделяне на сферите на влияние е постигната набързо и без всякакви преговори, само че не в Ялта (февруари 1945), както гласи мълвата, а в Москва (октомври 1944). Това не е мит, а достоверен факт, възпроизведен в мемоарите на самия Чърчил и потвърден до най-дребния детайл години по-късно от личния преводач на Сталин Валентин Бережков. Двамата се разминават само в едно твърдение: дали Чърчил е записал предложенията си върху кутията на любимите цигари на Сталин или на отделен лист. Което и от двете да е вярно, то не променя факта на подялбата. Оттук нататък Сталин се стреми да превърне в реалност това негласно споразумение, което няма никаква юридическа тежест. Тази задача не е от най-леките, особено ако се има предвид прочутата реч на Чърчил във Фултън (март 1946), която не само бележи началото на Студената война, но и разклаща увереността, че уговорката между двамата все още е валидна.

През декември 1947 г. Сталин се справя с румънския крал Михай, когото току-що е наградил с висшия съветски орден на победата заради това, че е свалил съюзника на Хитлер маршал Йон Антонеску (1944). Всичко минава без употреба на сила - кралят се огъва под натиска, отрича се от престола и избира пътя на изгнанието заедно с цялото си семейство. На власт идва подчиненото на Москва комунистическо правителство, което в по-голямата си част по-късно е репресирано в съзвучие с традиционния сталински модел.

Към тази дата се усложняват отношенията с други две страни от бъдещия “социалистически блок”, замислен от Сталин - България и Югославия. По ред причини, на които ще се спра по-надолу, обстоятелствата са такива, че Кремъл не може да реши проблема с мирни средства. По тази причина Сталин насочва вниманието си към Чехословакия. Президент на тази страна тогава е безспорният антикомунист и демократ Едвард Бенеш. Вицепремиер е марионетката на Москва Клемент Готвалд, а по-голямата част от министрите са политици и експерти с демократична ориентация. Сталин надали е могъл да понесе чак такова безобразие.

В условията на непоносим натиск и шантаж президентът Бенеш преценява, че не разполага с достатъчно съпротивителни сили и решава да “действа в името на спасението на страната, за да предотврати кръвопролитията”. Той уволнява 12 “министри капиталисти”, които почти изцяло заменя с “министри от пролетариата”. Начело на правителството застава Готвалд. Единственият “компромис”, допуснат от Москва, е назначението на Ян Масарик за министър на външните работи. Макар Сталин да е известен със своите умения да изчаква, този път търпението му бързо се изчерпва. Той решава да заложи на поговорката за желязото, което трябва да се кове, докато още е горещо.

Масарик е единственият безпартиен в иначе хомогенното комунистическо правителство. Освен това заема ключовия пост на министър на външните работи. Сталин не смее да го отрови, защото си дава сметка, че в тази все още неподчинена напълно страна аутопсията ще се извърши от автентични и местни специалисти. Не е стопроцентово сигурно, че няма да потърсят следи от съмнителни вещества. Затова в сила влиза един по-прост, макар и грубиянски план: най-директно да заяви на Масарик, че трябва да напусне “доброволно” поста си и да емигрира в чужбина. В случай че откаже, да се ликвидира по такъв начин, че да прилича на самоубийство.

В изпълнение на този план в Прага е изпратен познатият ни професионален убиец Александър Коротков (известен също под имената Коротин, Кудрявцев, Степанов, Ердберг) - генерал-майор и ветеран на Лубянка, когото днешните изследователи на специалните служби уважително квалифицират като “гений на разузнаването”. Към времето на пристигането му в Прага по случая “Масарик” Коротков вече има зад гърба си редица професионални постижения, сред които е ликвидирането на московския агент Георги Агабеков, преминал на служба към западно разузнаване, както и убийството на секретаря на международното обединение на троцкистите Рудолф Клемент (и двамата са убити през 1938 г.). Години по-късно, през 1956-а, Коротков се откроява с провеждането на още една фундаментална акция - той залавя в Будапеща унгарския премиер Имре Наги и го съпровожда до мястото на изгнанието му в Румъния, което е прелюдия към екзекуцията му.

По онова време Коротков е началник на Четвърто управление (нелегално разузнаване) на Комитета по информация (тогава шпионажът съществува под това име). Той съвместява този пост с поста заместник-началник на служба “ДР” (“Диверсия и терор”). Това, че “специалното поръчение на партията и правителството” в Прага е поверено на човек от толкова висок ранг, говори достатъчно какво значение Кремъл е придавал на цялата операция. Освен генерал, Коротков е и професионален убиец. Това на свой ред означава, че мероприятието е било замислено с летален изход. В противен случай биха го поверили на някой друг.

Сутринта на 10 март 1948 г. (тоест няколко дни след “безкръвния” комунистически преврат) тялото на Масарик е намерено в двора на Чернинския дворец, тогава Министерство на външните работи, под прозорците на банята на апартамента му. В първия протокол от огледа е отбелязано, че мъртвият е бил само по пижама. Тялото му се е намирало на 4 метра от стената на сградата, като мъртвия е лежал на лявата си страна. Лявата му ръка е била под тялото, а дясната - отметната настрана. Костите на единия крак са били смлени. Кракът очевидно пръв е поел удара от падането.

Огледът дори не е завършен, когато правителството на Готвалд официално обявява, че Масарик се е самоубил. Излиза, че външният министър си е сложил пижамата, за да си легне, но после е размислил и се е хвърлил от прозореца. Към тази дата кадровият състав на специалните служби в Чехословакия все още не е подменен изцяло и в него все още има офицери, неуправлявани от съветски агенти. Един от тях - Зденек Борковец, пристига в Чернинския дворец един час след откриването на трупа. Той отбелязва, че спалнята на министъра е необичайно разхвърляна. По пода има парчета от стъкла, възглавниците кой знае защо са открити в банята, а в пепелника има 14 фаса от различни марки цигари, което означава, че в спалнята са пушили поне двама души и при това дълго време. Други важни детайли са отбелязани от помощник-министъра Богумил Пшигода и полицейския лекар Вилебилд Хофман. Те отчитат, че всички прозорци в апартамента са затворени, като изключим онзи в банята, който според тях никога не се е отварял. Освен това отбелязват и една допълнителна странност, че Масарик е предпочел да се хвърли от прозорец, намиращ се на височина 130 сантиметра от пода, докато прозорецът в спалнята е на височина 60 сантиметра.

Терористичният режим и атмосферата на страх, които се настаняват в Чехословакия с идването на Готвалд, изключват не само провеждането на нормално разследване, но и навременното събиране на улики от местопрестъплението. За пореден път трябва да съдим за събитията по косвени доказателства. Едно от тях е достатъчно красноречиво - след завръщането си в Москва Александър Коротков получава поредния си, шести по ред, орден “Червено знаме”, който му е връчен “за образцово изпълнение на специална задача”. Секретният указ за това награждаване стана достъпен едва по времето на перестройката. Тогава за пръв път бяха съпоставени и датите на съответните събития - пристигането на Коротков в Прага, смъртта на Масарик и награждаването на агента.

Веднага след отпътуването на Коротков в Прага пристига неговият пряк началник в отдела за терор и диверсии - самият генерал-лейтенант Павел Судоплатов. След смъртта на Масарик антикомунистите разполагат само с един съществен пост в системата на държавното управление, но този пост е президентският. Едвард Бенеш все още е начело на страната. Неслучайно Сталин поверява завършването на операцията на поредния виртуоз в мокрите поръчки и активен участник в убийството на Троцки.

Судоплатов получава задачата да свали Бенеш от поста, като си послужи с шантаж и заплахи. Разрешено му е да употреби насилие едва в случай на провал. Судоплатов се възползва от агентурата си, внедрена в средите, близки на Бенеш, и успява да получи аудиенция при президента. Години по-късно успях да разбера поне малка част от онова, за което са си говорили двамата. Разказа ми го с недомлъвки полковникът от Лубянка Лев Василевски - друг участник в убийството на Троцки и приятел на Судоплатов, от когото всъщност беше научил фактите.

В края на дните си Василевски обичаше да ходи в московския Дом на литератора. По тази причина редовно се озовавахме на съседни маси в кафенето или в ресторанта. Идваше и на кръглите маси, които водех. Веднъж, в годините на перестройката, случайно стана дума за онзи исторически период и аз попитах дали е вярно това, че Масарик е бил убит, а на Бенеш са му “извили ръцете” (този израз използвах тогава). Василевски учудено ме изгледа и извади едно завъртяно, но достатъчно прозрачно потвърждение: “Политиката е мръсна работа и в нея не може да се пипа с бели ръкавици.” После разказа, че Судоплатов директно предложил на Бенеш да подаде оставка и “по лесния начин” да предаде поста си на тогавашния премиер Готвалд. Бенеш бил толкова възмутен от този нечуван цинизъм, че дори бил готов да замери Судоплатов с чашата си за кафе. Тогава генералът от Лубянка му показал фотокопие на една разписка за 10 хиляди лири, които Бенеш е получил от Москва през 1938 г., за да може да финансира бягството си от Хитлер и да замине за Лондон. Честно казано, този вид шантаж ми се видя доста странен. Разписката не би могла да хвърли сянка върху репутацията на Бенеш, защото не е имало нищо срамно да получиш пари, с които да се спасиш от нацистите. Друг факт, цитиран от Василевски, също не ми се видя убедителен инструмент за шантаж. Судоплатов бил заплашвал Бенеш с това, че ще разгласи някаква негова неясна намеса във вътрешните работи на Югославия, уж извършена дълги години преди това.

Разказът на Василевски не успя да ме убеди, че неговият колега от Лубянка е шантажирал Бенеш именно с онези факти, които ми бяха разказани. Много повече бих повярвал на друга версия, която по-добре би подхождала на стила на съветските специални служби - че Судоплатов е напомнил на Бенеш съдбата на Масарик и недвусмислено му е съобщил, че го чака същата участ. Това би трябвало да е изиграло решаваща роля в последвалите действия на Бенеш. Президентът така и не подписва новата чехословашка конституция, съчинена в Москва, но три месеца след унищожението на Масарик, на 7 юни 1948 г., той подава оставка. Три месеца по-късно, на 3 септември, умира от инфаркт. И макар този финален акорд да не е дело на московски убийци, името на Бенеш с право би могло да се добави към безкрайния списък на жертвите на сталинския терор.

През следващите две десетилетия историята на Масарик и Бенеш остава табу. В СССР имената им изобщо не се споменават. Този трагичен епизод от националната история е реанимиран едва по време на Пражката пролет. На 5 април 1968 г. Александър Дубчек нарежда да се възобнови разследването на смъртта на Ян Масарик. Първият, от когото се взимат показания, е бившият служител на Министерството на външните работи Павел Страка, който е бил дежурен в Чернинския дворец през нощта на 9 срещу 10 март 1948 г. Той разказва, че около полунощ е чул шум на коли, приближаващи към входа на двореца, но когато се опитал да излезе от кабинета на дежурните, вратата се оказала заключена. Телефоните били изключени - включително и прекият телефон за връзка с президента и министъра. Около 4 часа сутринта той отново чул шум - този път на отдалечаващи се коли. Вратата се оказала отключена. Когато излязъл на двора, видял трупа на Масарик и разбрал, че трябва да си държи устата затворена. Разказал всичко само на една приятелка - вдовицата на писателя Карел Чапек. Малко след това бил арестуван и осъден на тъмничен затвор за измяна на родината. Малко преди смъртта си вдовицата на Чапек успява да потвърди, че Страка й е разказал абсолютно същите неща 20 години по-рано.

По време на Пражката пролет са разкрити и подробности за онова, което се е случило след “самоубийството” на Масарик. Тогава се разбира, че първият лекар, който оглежда тялото на министъра - полицейският експерт Яромир Тихи, по-късно решил да си направи инжекция с бензин и “доброволно” се разделя с живота. След него се самоубива и жена му. През май 1948 година при неизяснени обстоятелства е убит един майор на чехословашката държавна сигурност - Августин Шрам. Според следствието, проведено по време на Пражката пролет, Шрам е бил организатор, а може би и изпълнител на убийството, който прекалено дървеняшки е изпълнил указанията на Коротков. Веднага след убийството е бил арестуван полицейският комисар Йозеф Кадлен - един твърде честен наивник, който се е опитвал да си гледа съвестно работата. Имал неблагоразумието да настоява да се ексхумира тялото на Масарик. Твърдял, че с очите си е видял едно кърваво петънце до дясното ухо на министъра и смятал, че това може да се окаже следа от инжекция. На погребението петното било покрито с кокичета. Снимката на Масарик в ковчега с кокичетата тогава е видяна от множество хора, а по-късно е иззета от вестниците. Що се отнася до полицая Кадлен, той е арестуван и умира по време на разпит. Никога няма да разберем дали е умрял от естествена или насилствена смърт.

Веднага щом Дубчек предприема ново разследване на смъртта на Масарик, в Чехия зачестяват мистериозните смъртни случаи. Първият е този с Йозеф Бжещански - заместник-председателя на върховния съд, който е намерен обесен в гората до Прага. Седмица по-късно в гората на едно предградие на Бърно идва ред и на втория - Берджрих Покорни, който навремето ръководи разследването на смъртта на Масарик. В края на април си тегли куршума и главният лекар на болницата към Държавна сигурност Йозеф Сомер. Ден след него в гората до Марианске Лазне е намерен обесен началникът на следствения отдел на пражката криминална полиция подполковник Иржи Почепики. Според новата комисия от следователи всички тези лица са били в списъка на свидетелите, които е трябвало да бъдат разпитани и биха могли да помогнат за разкриването на истината около смъртта на Масарик.

По същото време в Прага се извършва още едно разследване на същия случай, но този път журналистическо. Предприема го американската журналистка Клеър Стърлинг. Тя изразява съмнение, че убийците са пристигнали с коли в Чернинския дворец. Твърди, че са били общо двама и са намерили друг начин да влязат в двореца и да се промъкнат в апартамента на Масарик през банята, която е имала отделна входна врата. По-нататък, според версията на Стърлинг, убийците са събудили Масарик и са започнали да изпълняват прекалено стриктно получените инструкции - опитали са се да принудят Масарик сам да скочи през прозореца. “Разговорът” е продължил доста дълго, ако се съди по броя на фасовете в пепелника, и не е довел до желания резултат. Понеже не са имали право да си тръгнат с празни ръце, те са привели в изпълнение резервния вариант. Клеър Стърлинг твърди, че ако убийците са били повече от двама, те по-лесно биха се справили с Масарик - въпреки своята 60-годишна възраст министърът е бил едър мъж, който отчаяно се е борил за живота си. Убийците са успели да го вкарат в банята, да го удушат с възглавници и да го изхвърлят през прозореца.

Реконструкцията на събитията, извършена от американската журналистка, общо взето, държи сметка за всички открити улики. Аз лично бих добавил и две други обстоятелства - твърдението за следа от убождане близо до ухото на Масарик и общото знание за подобни убийства, извършвани по света от Лубянка. Ако вземем предвид и двете, излиза много вероятно, че по време на физическата борба убийците са инжектирали на Масарик и някакво приспивателно. (Мястото за подобна инжекция действително е нетрадиционно, но най-вероятно не е имало условия за по-подходящ избор.) Именно приспивателно, а не отрова, доколкото идеята е била Масарик да се хвърли от прозореца, а не да умре необяснимо. Не са могли да го удушат, защото лекарите на тогавашна Чехословакия веднага биха разпознали следите от подобен метод. Впрочем ние все така не знаем какво са открили лекарите в деня на смъртта. Личният лекар на министъра - Оскар Клингер, изобщо не е допуснат до тялото, голяма част от документите, свързани с аутопсията, не са намерени, а протоколът от аутопсията, подписан от професор Гайек, се оказва фалшификат: по-късно професорът съобщава, че нищо подобно не е подписвал и че не се е приближавал до трупа на повече от 3 метра.

След края на комунистическата диктатура Чехия отново се върна към тази загадка. Беше проведена ретроспективна експертиза, поверена на специалиста по биомеханика професор Иржи Щраус. Заключението е, че “падането е извършено перпендикулярно на земята. Това отговаря на т.нар. координиран начин на падане, в което падащият по рефлекс се опитва да стъпи на крака. Травмите са нанесени по петите, долните крайници и тазобедрените стави. Главата не е повредена. Смъртта е настъпила от разрив на сърцето.”

Не всички чешки историци са съгласни с това, че Масарик е бил убит. Според Антонин Сум, бивш секретар на министъра, Масарик може да се е самоубил, за да “предупреди Запада, че Франция, Германия и даже Англия са изправени пред същата опасност - да бъдат превзети от Москва”. Но тогава министърът би могъл да напише и някакво предсмъртно съобщение до Запада. И освен това предположението на секретаря не отчита красноречивите улики, които елемент по елемент изграждат различна логическа верига. За мен лично би била достатъчна и само една: пристигането в Прага на Александър Коротков и последвалото му награждаване поради “образцово изпълнение на специална задача”.

Бихме могли да допуснем, че тайните съветски архиви пазят и по-убедителни доказателства за убийството на Масарик и шантажа срещу Бенеш, довел до оставката му. Но надали има такива. Писмени заповеди за убийство просто не са издавани, както сочи случаят с убийството на Троцки например. Сталин не е известен с оставянето на подобни следи. В мемоарите си Судоплатов намеква, че Сталин лично и устно му е заповядал да “си поговори” с Бенеш. При връщането си в Москва Судоплатов лично и устно му е докладвал за резултатите от командировката. Вождът е имал кратка и изразителна реакция: “Спекъл се е!” Тази реакция се вписва органично в стила на кремълския шегобиец.

Операцията в Чехословакия, която има такъв успешен за Сталин завършек, съвпада по време с усложняване на положението в две балкански страни - България и Югославия. Особено в Югославия, където за това има съвсем обективни причини.Тито не идва на власт с помощта на съветските танкове и това е достатъчна причина да не бъде пряко зависим от Москва. По време на войната Югославия е единствената нападната страна, в която се водят пълноценни военни действия срещу окупаторите германци. Москва дори не смее да нарича бойците на Тито с думата “партизани” - в руската лексика те се споменават като войници на Народно-освободителната армия на Югославия. След 1945 г. Тито е единственият комунистически лидер, който не е спуснат с парашут от дълбините на съветската емиграция. Той прекарва войната в собствената си страна и преживява тежки наранявания. Неговата популярност в Югославия е напълно автентична и няма никаква нужда някой със сила да го натрапва на населението. Тези и други факти му дават основание да се чувства свободен в решенията си, без да се превръща в марионетка в ръцете на Сталин.

Факт е, разбира се, и това, че Тито е убеден комунист, преминал през партийните школи в Москва и по чудо избегнал драматичната участ на много от своите другари, загинали в сталинския терор. Няма спор, че той се стреми да построи тъкмо комунистическото общество, вписващо се в марксистко-ленинската догма, пък макар и разнообразено от някои югославски специфики. Само че това е абсолютно неприемливо за Сталин, който отхвърля дори и най-минималната проява на самостоятелност в управлението. Лидерът на която и да било европейска страна, попадаща в съветската зона на влияние, е смятан за лице, което може да е само и единствено на пълно подчинение на Кремъл по всички въпроси на вътрешната и външната политика. А това, на свой ред, е неприемливо за самия Тито - единствения източноевропейски лидер, който не страда от раболепие и изключва възможността да се превърне в банален лакей след вече удържана победа. В този отначало прикриван дуел между двамата се крие залогът на бъдещ конфликт, в който не би следвало да се очакват двама победители. Или поне за Сталин това е така.

Ситуацията е усложнена и от още един елемент. Още преди да се развалят отношенията с Тито, Москва е изработила модела на държавно устройство за Балканите. Той е съгласуван както с Тито, така и с българския комунистически лидер Георги Димитров. Тогава и двамата са възприемани еднакво - като васали. Без да е в състояние да изчисли предстояща конфронтация с някого от тях, Сталин се отдава на идеята за обща Балканска федерация, в която да влязат не само Югославия и България, но също и Албания, а в по-далечна перспектива - дори Гърция, в която е провокирана гражданска война, а оръжието на бунтовниците се доставя от съседните комунистически страни. Тогава Сталин вярва, че подобно обединение би озаптило британското влияние в района на Балканите. Освен това би му осигурило тотален контрол върху нова и могъща държава, простираща се от Адриатическо до Черно море. Поведението на Тито слага край на мечтите - Балканска федерация, която не е под монополния контрол на Кремъл, би могла да доведе само до главоболия. Дори и по-лошо: да се превърне в пример за подражание на останалите васални страни. А това вече би било равно на чиста заплаха.

Сталин изпада в ярост след новината, че Тито и Димитров са се срещнали в Блед и са се разбрали за бъдещия съюз, като са пристъпили и към обсъждането на практическата страна на въпроса. За него това е знак, че и двамата му се изплъзват. Сталин трябва да е знаел и за по-далечните планове на Тито и Димитров - да включат във федерацията и дунавските страни, тоест Чехословакия, Унгария и Румъния. Друг техен вариант предвижда трансформация на балканския алианс в панславянски съюз с участието на България, Югославия, Чехословакия и Полша. Наистина, всяка от тези страни, взета поотделно, по това време е вече под сигурен похлупак, но каква е гаранцията, че Сталин би се справил и с обединен монолитен блок? Още по-лошото за Сталин е друго - замисленият съюз (федерация? конфедерация?) в никакъв случай не би бил антисъветски. Няма основания за съмнение във верността на тези хора към комунистическата идея. Сталин трябва ясно да си е давал сметка, че единственото идеологическо отклонение на този съюз би се свело до персоналните измерения на антисталинизма.

Из кСлед победите му през 20-те години на XX век и дори след Големия терор това е първият случай, в който някой му противостои.

Междувременно Тито и Димитров следват установените уговорки и постепенно придвижват нещата към създаване на федерация. Нещата за Сталин се усложняват и от това, че двамата нямат пречки в общуването. Свързват ги не само идеологемите, но и личното приятелство. Имат два общи езика - руският, който и двамата владеят до съвършенство, и сърбо-хърватският, на който Димитров говори свободно след първия си брак със сръбкиня и след времето, прекарано в Югославия през 20-те години. В предвоенна Москва Димитров е подкрепял Тито, когато животът му е бил застрашен. Алиансът между двамата може да е всичко друго, но не и формален.

Сталин трябва горчиво да е съжалявал за това, че през 30-те години е оставил Тито да оцелее, вместо да го натика в същите мазета на Лубянка, в които тогава са пратени почти всички членове на ръководството на Югославската комунистическа партия. Сега вече е прекалено късно. Съвсем друг обаче е случаят с Димитров. За Сталин той е ако не послушен, то поне напълно достъпен. Тогава “Правда” тиражира обвинителен текст срещу Димитров - това се случва за първи път, откакто българинът ръководи Коминтерна, а после и просъветска България. Разсекретените днес стенограми от “другарските беседи” в Кремъл показват, че Сталин се обръща към Димитров арогантно и грубо. Третира го като невежа, който нищо не разбира от външна политика, държи се с него така, както един самозабравил се офицер би се държал със своя ординарец. На 10 февруари 1948 г., по време на тристранна среща на върха в Кремъл, на която Тито демонстративно не идва, Сталин си позволява да се обърне към Димитров по следния начин: “Вие се самозабравихте като комсомолец. Искахте да учудите света, като че ли все още сте секретар на Коминтерна.” Не е за вярване, че самолюбивият българин изтърпява тези обиди като покорен роб и не показва с нищо, че е засегнат. Тази поза на прилежен и изпълнителен ученик надали е могла да заблуди Сталин за истинските чувства на този човек, който лично от вожда е поставен върху българския трон без капка право на независимост. В отношението на Сталин към Димитров не се проявява доверие и за това си има нужните основания.

Господарят на Кремъл не се основава само на интуиция. Той получава и доносите на съветските агенти, които са инфилтрирани по всички етажи на партийния и държавния апарат и на двете страни. Така Сталин научава, че на 11 февруари, тоест само ден след като уж покорният Димитров обещава стриктно да следва московските указания, той е поканил на закуска в българското посолство Кардел и двамата му колеги Милован Джилас и Владимир Бакарич. Българите и югославяните се били разбрали да докладват на своите правителства, а после наново да се срещнат, за да продължат да работят върху създаването на Балканска федерация. От формална гледна точка към тази дата Сталин все още не е изразявал несъгласие с проекта. Дори обратното - чут е небрежно да подхвърля: “Обединявайте се, когато си искате.” Но от тона и поведението ясно се разбира, че от тази идея той вече не черпи ентусиазъм. А инициатива, изхождаща от двама васали, априори е неприемлива за него - този въпрос е от принципно естество. Тук не е за пренебрегване една хипотеза. Нищо чудно Сталин да е ускорил разправата си в Чехия с Бенеш и Масарик тъкмо въз основа на добрата си информираност за плановете на Тито и Димитров. Двамата неподвластни на Москва чехословашки политици биха могли да му се сторят като потенциални съюзници на двамата балканци. Докато Клемент Готвалд не би посмял да му се противопостави. По време на “дружеската беседа” от 10 февруари Сталин и Молотов подигравателно споменават Бенеш и това е записано в дневника на Димитров. Датите също навеждат на подобна мисъл: в средата на февруари настъпва рязък обрат в отношенията с Димитров и Тито, а на 11 март загива Масарик. Може би се е предполагало, че смъртта му ще има и сплашващ ефект на Балканите.

Месец след смъртта на Масарик Димитров оглавява българската делегация, която заминава за Прага, и се среща не само с Готвалд, но и с Бенеш, който все още е президент. Този факт и сам по себе си е забележителен в контекста на всичко, което се случва в Източна Европа, но спомените на Милован Джилас добавят към него още един многозначителен щрих. Влакът минава през Белград. На перона са Джилас, който по това време все още е най-близкият до Тито човек, и външният министър Станое Симич, който е бивш посланик в Москва. Джилас оставя министъра на перона за известно време и се среща насаме с Димитров във вагона. Димитров казва на Джилас: “Дръжте се, всичко друго ще се оправи.” В този момент в салона на вагона влиза Вълко Червенков - една абсолютно безлична и добре тренирана сянка на Сталин. Тонът на Димитров моментално се променя, а разговорът тръгва в друга посока. В салона са влезли ушите на Кремъл.

Какво е могъл Сталин да направи на Димитров? За него, общо взето, няма невъзможни неща. До определен момент например изглежда немислимо, че дори Зиновиев, Каменев, Бухарин и Риков ще се окажат обвиняеми и ще бъдат разстреляни. До определен момент изглежда немислимо, че Зудолф Слански, Ласло Райк или Трайчо Костов ще бъдат обявени за шпиони на чужди разузнавания. Защо пък и Димитров да не се окаже на тяхно място?

Този сценарий, разбира се, е бил колкото възможен, толкова и нецелесъобразен. Сталин вече е направил всичко, зависещо от него, за да превърне Димитров не само в местен, но и в световноизвестен герой. В комунистическия свят той е описван като полубог - това е героят от Лайпцигския процес, победил Гьоринг в словесен двубой и превърнал съдебната зала на Хитлеровия режим в трибуна за пламенна комунистическа реч... Как се обявява такъв човек за шпионин на чуждо разузнаване? Освен това в продължение на осем години Димитров заема поста генерален секретар на Коминтерна. В това си качество той остава авторитетна личност за чуждестранните комунистически партии. В съветската партийна йерархия, установена след Големия терор, той първоначално заема шесто място, а впоследствие, когато Жданов го измества - седмо. Веднага след Сталин, Молотов, Каганович, Ворошилов и Калинин. Не, такъв човек не става за съд и Сталин го знае много добре. Само че още по-добре знае, че принудителните изказвания на Димитров срещу Тито са чисто лицемерие.

Всеки друг би сметнал, че от тази ситуация няма полезен изход. Но не и Сталин, който разполага с виртуози в Лубянка. Димитров много често е боледувал. Лекувал се е много пъти в кремълските болници и санаториуми, така че реалното му здравословно състояние е добре известно в Москва. Болестите му обаче са все хронични, така че при адекватни лекарски грижи той би могъл да живее и дълги години. През юни 1949 г., когато отношенията на СССР с Тито са напълно прекратени, когато обидите по адрес на югославския лидер минават всички граници, а съветската преса го нарича “кървав палач”, Сталин неочаквано вика Димитров в Москва - да се “лекува”. Без да обяснява защо, българинът отказва да пътува със самолет, макар че по това време всички високопоставени лица (и той самият също) използват точно този вид транспорт. Мостът, който по-късно позволява изграждането на железопътна линия от София към румънската столица, все още не е построен, така че влакът може да мине само през Белград. Много е трудно да не се запитаме дали пък неудобният маршрут не е бил избран точно заради тази спирка.

Всичко се повтаря по модела от предходното пътуване до Прага. Влакът спира на малката гара в Топчидер - предградие на Белград. На перона чака Тито, който прекарва около час насаме с Димитров. Няма записки от тази среща. Близките на Тито твърдят, че Димитров е повторил вариант на репликата, чута по-рано от Джилас: “Дръжте се и ще победите.” Няколко часа по-късно, вече на румънска територия, на Димитров му прилошава. Свален е от влака и е доставен в Букурещ. С шифрограма докладват на Сталин за случилото се. Димитров би могъл да получи спешна помощ и в Букурещ. 40-минутен полет го е делял от софийските болници. Но Сталин заповядва болният веднага да бъде изпратен в Москва, където да получи “квалифицирана медицинска помощ”. Настаняват го в кремълска болница извън Москва. Няколко дни по-късно, на 2 юли, Димитров умира. Като официална причина за смъртта е посочена цироза на черния дроб - болестта на хроничните алкохолици. Лекарите, подписали това заключение, са на подчинение на Лубянка, макар и да нямат офицерски пагони. Изводът им не е оспорван, макар че очевидците са поразени от впечатляващата трансформация на външния вид на героя от Лайпциг. Ако се сравнят снимките му, правени приживе (в края на май 1949 г.), със снимките му на смъртния одър, може да се види, че лицето внезапно се е свело до набраздена от бръчки кожа, покриваща малкия череп - все едно Димитров е боледувал дълги месеци.

Два дни след погребението в София е арестуван близък съратник на Димитров - секретарят на ЦК Трайчо Костов, който подобно на Тито е прекарал войната не в емиграция, а в страната си. Водил е автентична, а не измислена борба и е бил съден за тази си дейност от предишния режим. И той като Димитров издига неприемливата за Москва мисъл, че социализмът в България може да бъде построен, без да се съветизира изцяло страната и без да се налага диктатура на пролетариата (тоест без сталинско командване). Костов остава единствен от всичките репресирани комунистически лидери, който отказва да потвърди пред съда, че е извършил престъпленията, в които го обвиняват. През декември същата година е убит. Би било логично да се очаква, че Димитров ще се озове в същата килия, в която е Костов, и после ще загине по същия кошмарен начин. Но другият път се оказва далеч по-успешен - Димитров хем е елиминиран, хем канонизиран като предан и достоен ученик на другаря Сталин.

По сталинския модел за разпространение на дезинформация веднага е пуснат слух, че Димитров е отровен в Белград от българина Иван Караиванов (истинското му име е Генчев), който е член на ЦК на Югославската комунистическа партия и агент на тайните служби на Тито. Някои пък го смятат за агент на българските служби. В действителност Караиванов е агент не на Белград и не на София, а на Москва. Той работи в апарата на Коминтерна и като почти всички негови служители едновременно с това е и част от Лубянка. По-късно става и офицер на съветските тайни служби, за което Димитров в прав текст пише в дневника си (записки от 6 октомври 1944 г.) Това е отново традиционен подход - престъпленията, извършени от Сталин, да се приписват на друг. С това се постига двоен ефект - първо се отклоняват подозренията от извършителя, а после се очерня някой враг на извършителя.

Случаят “Димитров” обаче не приключва със слуха за “убиеца на Титовите служби”. Напротив, версиите за насилствена смърт на българския лидер периодично се реанимират в средите на съветския партиен елит, като често пъти се намира по някой различен кандидат за ролята на убиец. В собственоръчните си показания от 26 ноември 1952 г. арестуваният началник отдел в Главното управление за охрана Владимир Маслеников пише, че Сталин още през ноември на предходната година е изискал да се издирят виновниците за смъртта на Димитров. Вождът твърдял, че всички “подозрителни” смъртни случаи са на хора, лекувани от едни и същи лекари. По времето, в което Маслеников дава показания, Сталин лансира мащабна антисемитска кампания, в която на прицел са лекари от еврейски произход. Очевидно той възнамерява да хвърли върху тях и вината за убийството на Димитров. Тук отново се търси двоен ефект - вниманието да се отклони от вожда и да се насочи към ционистки заговор. Макар че дори и по логиката на Сталиновите мании лекарите евреи по никакъв начин не са могли да се интересуват от съдбата на българския лидер. Но важното в случая не е това върху кого Сталин е възнамерявал да хвърли вината за ликвидирането на Димитров. Далеч по-важно е, че той периодично е изпитвал нужда да отклони вниманието от себе си. Значи е имал всички основания да смята, че именно той е разглеждан от обкръжението си като реалния извършител.

Дори и българските историци, които не са непременно просъветски ориентирани, до ден-днешен избягват изследванията върху твърде деликатния въпрос за смъртта на Димитров. Академик Илчо Димитров например, който е автор на предговора към засекретения в продължение на дълги години дневник на Георги Димитров, не споменава нито дума за това защо и как Димитров се озовава в Москва в навечерието на смъртта си, нито пък пише от какво е починал. Едвам се намеква за някаква “нелечима болест”. Благодарение на тази пасивност автоматично си остава в сила сталинският прочит за тази съмнителна смърт. Излиза, че няма хора, заинтересувани от установяването на истината.

Разправата с Георги Димитров е далеч по-лесно осъществима, отколкото тази с Йосип Броз Тито. Към онзи момент маршалът е недосегаем. Но вместо да слезе от дневния ред, въпросът за ликвидирането му придобива още по-голяма острота.

Едва наскоро стана възможно да се надникне в онези агентурни доноси и съобщения от съветското посолство в Белград, които текат като река до Москва. От тях се разбира, че критичното отношение на Тито към Сталин е нараствало с всеки изминал ден. Един от основните съветски информатори, членът на Политбюро на Югославската комунистическа партия Сретен Жуйович, почти всекидневно докладва на съветския посланик какво се случва зад плътно затворените врати на Титовия кабинет. Анонимни съобщения, чиито автори и до днес остават скрити зад неразгадаеми псевдоними, потвърждават неговата информация, като я допълват с различни детайли. Тито подкрепя Джилас в твърдението му, че “Сталин се стреми към разширяване на СССР за наша сметка и не позволява на социализма да се развива свободно”. Подкрепя и мнението на Джилас, Кардел и Светозар Вукманович (генерал Темпо) за това, че “Сталин иска да открадне нашата победа, макар че ние се освободихме сами, без Червената армия”. В донесенията се съобщава също и това, че Тито е бесен на Сталин заради неговата политика на великодържавен шовинизъм. В анонимното съобщение се казва: “Тито смята, че целият партиен апарат в Съветския съюз е комплектован само от руснаци и че в СССР се изражда ленинизмът.”

С изострянето на отношенията с Москва Тито изчислява възможностите за отмъстителна реакция на Сталин и взема превантивни мерки. За разлика от останалите васални страни в Източна Европа Тито прилага схващането, че “работата за разузнавателните служби на Съветския съюз е несъвместима с членството в Югославската комунистическа партия”. (Цитатът е взет от агентурни донесения от 1949 г.) Под ръководството на генерал Шашич югославското контраразузнаване арестува 29 високопоставени съветски агенти, всеки от които разполага с такива контакти сред партийната и държавната вихрушка, че би могъл да е опасен за живота на Тито. Почти цялото ръководство на съветската агентура се оказва в югославски затвори. По време на ХХ конгрес на партията (1956) Хрушчов разказва, че още през 1948 г., когато разривът с Тито вече е очевиден, Сталин самохвално е твърдял, че “само да си мръдне кутрето и Тито няма да го има”. Самохвалството си остава самохвалство: за пет години усилията на Лубянка да бъде унищожен предателят не успяват да направят и крачка напред. Колкото и успешни да са всички предходни акции по ликвидирането на неудобни на Сталин лица, Лубянка се спъна именно в Тито.

През февруари 1988 г. разговарях в Лондон с една легендарна личност, смятана за праобраза на Джеймс Бонд - сър Фрицрой Маклийн. На 17 август 1943 г. той е спуснат с парашут до войските на Тито като личен представител на Чърчил, а после остава в щаба на освободителната армия, за да координира действията й със съюзниците. По-късно го обявиха за почетен гражданин на Югославия, а маршалът му подари замък на остров Бриони. След войната много пъти се беше срещал с Тито. Според сър Фрицрой Тито е знаел, че му искат главата. Получавал е информация не само от собственото си разузнаване, но и от английските служби. Само едно не е успял да разбере - кой точно е пратеникът, представляващ опасност за живота му. Лубянка очевидно е успяла да скрие този коз.

Сталин отдавна е известен като човек, който обича да си играе на законност. Но съвсем наскоро се оказа, че той е въвел нормотворчество включително и за секретните операции, за които нито един страничен човек не би могъл да научи. На 9 ноември 1950 г. например Политбюро утвърждава с протокол № 77/ 309 една строго секретна инструкция на Министерството за държавна сигурност (този документ стана достъпен едва в последно време). Инструкцията разрешава “да се взимат мерки срещу враждебни лица”, като в частност се “пресича тяхната дейност с особени способи по специално разрешение”. Тези юридически формулировки са уникални дори и за времето на Сталин. “Враждебни лица”, “пресичане на дейността”, “особени способи”, “специално разрешение” - всяка от тези думи може да бъде запълнена с произволно съдържание. Не е особено трудно да се досетим, че става дума за своеобразна легализация на индивидуалния терор, воден по всякакъв “способ”. Това е терор, насочен срещу онези, които Сталин сметне за враждебно настроени към него самия. Към датата, на която е приета и утвърдена конституцията, нейният текст се отнася включително и за Тито. А подготовката за унищожението е акт, който оттук насетне дори е “законен”.

Само че приемането на инструкцията е едно, а реалното “пресичане” на дейността на “враждебния” Тито - съвсем друго. В казуса “Тито” Лубянка си блъска главата предимно над едно - как да намери пролука към стриктно охранявания югославски лидер. Планът, който най-после е сметнат за успешно замислен, е разработен една към края на 1952 г. Чак тогава Лубянка подбира както “особения способ”, така и неговия изпълнител. Спира се на човек с наистина невероятна съдба, за когото чуждестранният читател най-вероятно не е и чувал. В актива му обаче фигурира участие в най-важната за Сталин операция - убийството на Троцки.

Животът на Йосиф Григулевич прилича на приключенски роман. Пазя в личния си архив документи от някои епизоди, свързани с него. Не всичко в тях може да се смята за истина. Просто животът на този съветски шпионин е законспириран с редица легенди, които често си противоречат. Роден е във Вилнюс като Юозас Григулявичус и в семейство на последователи на караизма. От най-ранна възраст започва да работи в Коминтерна, който функционира като отдел на Лубянка. Заминава с агентурна задача в Мексико. Оттогава Латинска Америка е територията, на която оперира. Мести се от страна в страна, като сменя имена и псевдоними - Артуро, Мигел, Падре... Научава множество диалекти на испанския език, както и английски, френски, италиански и португалски. За участието си в убийството на Троцки получава орден “Червена звезда”. За разлика от останалите участници в убийството той не се стреми да избяга, а просто си сменя документите и се прехвърля в Аржентина.

След края на войната е изпратен в Коста Рика, където помага на Хосе Фигерес да дойде на власт. От благодарност Коста Рика му предлага място в правителството, но Москва го съветва да откаже, като избере по-ниския пост на посланик във Ватикана. Назначават го. По времето на папа Пий ХII Ватиканът е едно от основните места, водещо идеологическа борба със Съветския съюз. Освен това Григулевич нееднократно представлява Коста Рика в Общото събрание на ООН, където сипе чутовни обвинения срещу Съветския съюз. Получава бурни аплодисменти от залата и един етикет от Вишински: “Американски подлизурко”. Колкото и безценна да е информацията, изпращана от Григулевич в Кремъл и Лубянка, тя е нищо на фона на ново предложение, постъпило от Коста Рика - да съвместява поста си на посланик във Ватикана с посланическо място в Югославия. Латинска Америка е беден район и малката страна не може да издържа две мисии наведнъж.

Оттук нататък посланикът на Коста Рика започва да прекарва повече време в Белград, отколкото в Рим и Ватикана. Намира нови контакти, влиза в средите на елита, сприятелява се с посланиците на други страни. Е, като добавим към това и стажа му на наемен убиец, можем ли да си представим, че Лубянка е била в състояние да намери по-подходяща кандидатура за предстоящата операция? На Григулевич обаче, който по това време използва псевдонима “Макс”, нищо не се съобщава. Той продължава да мисли, че работата му е сведена до събиране на уникална информация и нищо друго. Но междувременно в Лубянка са разработени цели четири сценария за ликвидиране на Тито, като и четирите предвиждат Григулевич да влезе в ролята на наемен убиец. Викат го на тайна среща във Виена през февруари 1953 г. и там му съобщават в какво му предстои да участва.

Вариант номер едно предвижда лична среща на посланика с маршал Тито. Това е трудно, но не невъзможно. Григулевич трябва да носи със себе си доза чумни бактерии, която да скрие в дрехите, а после и да отвори с помощта на безшумен механизъм. Бактериите са гарантирали, че заразен ще бъде не само Тито, но и всички наоколо, само че това не е съобщено на агента. Вместо това му обещават да му бият ваксина, която да му спаси живота. Този вариант не е предвиждал възможен арест на Григулевич, нито пък план за спасението му в такъв случай.

Вариант номер две се осланя на информацията за предстоящо пътуване на Тито до Лондон. Григулевич трябва да се озове в същия град “съвсем случайно”. Трябва да използва личните си отношения с югославския посланик в Лондон Владимир Велебит и да получи покана за приема на посолството в чест на Тито. Там трябва да стреля по югославския лидер от безшумния механизъм, маскиран като табакера, запалка или калъф за очила. Наред с това трябва да пусне сълзотворен газ в помещението, с което да предизвика паника и покрай нея да избяга. Този вариант не предвижда защита на самия Григулевич от сълзотворния газ.

Вариант номер три повтаря изцяло предишния, но с тази разлика, че действието се развива на някой прием в самия Белград.

Вариант номер четири звучи абсолютно безумно и е практически неосъществим, но инициаторите все пак са разработили и него - това вероятно означава, че натискът на Сталин е бил прекалено силен. Григулевич трябва да убеди властите в Коста Рика да направят подарък на Тито, а после да пратят някого, който да го връчи на югославския лидер. Самият агент е натоварен със задачата да го поръча (да го изработи? да го купи?). При отваряне кутията, в която подаръкът трябвало да се постави, изхвърля моментално действащо отровно вещество.

И четирите варианта са изпратени на Сталин, който изисква експертното мнение на Павел Судоплатов и няколко дни преди смъртта си приема специалиста по индивидуален терор в Кремъл. За тази среща знаем само от самия Судоплатов. Важно е да се уточни, че секретарите на Сталин, които отбелязват в специален дневник всички посещения при вожда, не са вписали посещението на Судоплатов. Ако срещата наистина не се е състояла, тя трябва да е обвита в извънредна секретност. През това време Григулевич изчаква във Виена решение свише. Судоплатов не се впуска в подробности за срещата, но твърди, че бил лансирал следното схващане: и четирите варианта предполагат неизбежна смърт на самия изпълнител, което е недопустимо.

Показателно е, че от висините на единствен свидетел и разказвач, Судоплатов не се и опитва да ни внуши, че е разколебавал вожда в нуждата от самата операция. Много ясно си е давал сметка какво значение за Сталин има унищожението на Тито. Моята хипотеза е, че Сталин се е интересувал единствено дали поне някой от четирите варианта дават шансове за успех на операцията. Тази загриженост е била продиктувана от големия срам, налегнал Кремъл след провала на опита за убийство на германския посланик Фон Папен в Анкара през 1942 г. Предполагам, че Судоплатов е открил в някой от вариантите надежда за успех и че Сталин е дал зелена улица на операцията. Що се отнася до Григулевич, той трябва да е разбирал не по-зле и от Судоплатов, че в подобна мисия животът му е застрашен. Не е сигурно, че се е съгласил да изиграе ролята на камикадзе - той бил женен отскоро и чакал дете.

Събитията, за които пиша, се отнасят към краткия период между 20 и 25 февруари 1953 г. На 1 март Сталин получава удар и на 5-и умира. Ден по-късно, на 6 март, Кремъл налага мораториум на операцията. В този смисъл може да се каже, че смъртта на Сталин не само спасява съветските евреи от депортиране в Сибир и нов Холокост, но също и живота на Йосип Броз Тито.

Животът на Григулевич за кратко продължава по стария начин. Берия решава да го използва за възстановяване на отношенията с Югославия и ГФР, макар и вече не като посланик на Коста Рика. Григулевич е изтеглен в Москва през май 1953 г., закъдето заминава с жена си и новородената си дъщеря.

Коста Рика така и не разбира какво се случва с посланика й - той просто изчезва. Обявен е за издирване, но усилията на полицията да го открие не дават резултат. Затова пък в Москва изневиделица се появява нов учен, специализиран в изследването на Латинска Америка и светкавично снабден с професорска титла. После става член-кореспондент на Съветската академия на науките. Под псевдонима Лаврецки (това е моминското име на майка му) той издава десетки книги, които се четат с лекота, макар и да са прекалено идеологизирани. Никога не разказва какъв е бил бурният живот, останал зад гърба му. Повече не му се налага да използва научните разработки на лабораторията за отрови, нито пък техническите приспособления за тяхното прилагане.

Из книгата “Отровите на Кремъл. От Ленин до Путин”, изд. “Сиела”, 2007 г.

 

Ахмед Давудоглу – идеи, аспирации и фикции

д-р Абдулхамид Аалнасер

     На 1 май 2009 г. Ахмед  Давудоглу или ходже (учител), както е извeстен в политическата класа и дипломатическата общност на Турция, е назначен на поста външен министър на страната. Това става в рамките на поредния ремонт на кабинета на управляващата „Партия на справедливостта и развитието” (ПСР). Поемането на този ключов пост от д-р Давутоглу провокира вниманието на световните наблюдатели не толкова поради факта, че тази рокада става чрез извънпарламентарната процедура, а най-вече поради това, че той е теоретик и идеолог на новия външен политически курс на страната. Очакванията са, че този ход ще засили ролята на Турция, както в регионален, така и в глобален международен мащаб.

Новият турски външен министър е роден през 1959 г. в град Куния. Той завършва политология през 1984 г. в Босфорския университет, а по-късно получава докторска степен по международни отношения. Преподава във висши учебни заведения в Турция и в Малайзия. Преди да стане съветник по външните връзки на ПСР ръководи катедрата по международни отношения в частния турски университет „Би Кант”. Давудоглу владее английски, немски и арабски език.

Изпълнението на функциите на съветник на премиера Ердоган дава възможност на професора по международни отношения да упражнява своето влияние както в теорететично-стратегически, така и в оперативно-тактически план върху външната политика на страната. Съдържанието и формата на това влияние е резултат от неговия интересен светоглед. Последният е изложен по един подробен начин в множеството научни трудове, които експертът по международни отношения пише. Най-значимото научно произведение на Ахмед Давудоглу е монографията му „Стратегическата дълбочина: мястото на Турция в международния политически ред”, публикувана през 2001 г.

             Основните идеи и възгледи на д-р Давудоглу

І. Теория за „цивилизационната трансформация” – идейният фундамент

В трудовете  си Давудоглу представя своята парадигма за бъдещето развитие на системата на международните отношения. Водещ принцип в нея е, че това което се случи в света след разпадането на Съветския съюз, не е израз на триумфа на капитализма или либерализма или пък е „края на историята”, а е резултат от качествено нова, геополитическа цивилизационна трансформация на човешкото общество. При нея атлантическо-американският център постепенно губи своята позиция и влияние, а европейският континент провежда устойчива политика на възстановяване на своята доминация в многополюсния свят. Доказателство за това са новите параметри в общата политика на Европейския съюз. От друга страна, азиатско-тихоокеанският регион сравнително бързо изгражда нов геополитически полюс с активни и мощни актьори - Китай, Индия и Япония. При тази ситуация в ислямския свят започват да протичат нови, важни процеси. Става въпрос за появата на движения и упражняването на политики на възраждане в качеството им на фундамент и предпоставка за изграждането на нов, равностоен, цивилизационен център. Последният се базира върху активно международно сътрудничество и модерна, собствена визия за света.

Според  теорията за „цивилизационната трансформация” на новия турски външен министър настоящият етап от историята на системата на международните отношения показва избухването на множество конфликти между няколко цивилизационни центъра и появата на тенденция за изграждането на нов световен ред. Това потвърждава присъствието на ислямския свят в сърцето на този спор и очертава четири исторически етапа на обществено развитие, от които три вече са преминали. Понастоящем човечеството навлиза в четвъртия, последния от тях. Става въпрос за:

1.     За първата фаза е характерна склонността към колониална зависимост.

2.     Втората фаза започва със засилването на стремежа към очертаването на собствена самоличност на народите след разпадането на Османския халифат до краха на колониализма.

3.     За третата фаза е характерна появата на националните държави.

4.     Четвъртата фаза е свързана с пробуждането на възроденото чувство за самооценка и освобождаването на нациите от комплекса за малоценност, който  е продукт от колониалната епоха.

ІІ. Теория за „стратегическата дълбочина”

Ахмед Давудоглу твърди ,че Турция вече има нова визия за външната си политика по отношение на Близкия изток , Балканите и кавказкия регион. Той отбелязва: „Ние ще се стремим към по-голяма регионална и международна роля и това е видно от превръщането на Турция от регионална или периферна държава в „държава- център”. Турският геополитик показва висока степен на обструкционизъм спрямо западните теории за международните отношения и особено към концепцията на Самюел Хънтингтън. Причина за това е, че те поставят Турция в периферията на глобалната система на международните отношения,  особено след периода на Студената война. Според Давудоглу, след кратък преглед на енергийните проекти става ясно, че тяхната реализация е невъзможна без участието на Турция. Той счита, че през неговата родина минават стратегическите петролопроводи и газопроводи като „Баку-Тбилиси-Джайхан”, „Киркук-Яамортак” и „Набуко”.

Дипломат номер едно на Турция категорично призовава за преформулирането на външната политика на страната. Той извежда на преден план принципа, че значението на всяка държава в световната политика е свързано с нейното геостратегическо положение и историческа роля. Следователно, Турция има своята географска и историческа дълбочина. Според Ахмед Давудоглу в географско отношение Турция е централна държава и на нея не трябва да се гледа като на мост или периферна държава. Причина за подобно твърдение е уникалното местоположение на страната. Професорът по международни отношения развива тезата, че ако се вземе за пример Германия, то тя е централна държава в Европа, но в същото време е далеч от Азия и Африка. Русия е централна държава за Европа и Азия, но едновременно с това е далеч от Африка. С други думи, Турция има по-добро географско местоположение от тези две държави, тъй като е едновременно азиатска и европейска държава, а чрез Средиземно море е свързана и с Африка. Следователно страна с такова местоположение не бива да се възприема като държава-мост или като държава-периферия.

Стратегът в МВнР в Анкара отстоява и тезата, че е безспорна и „историческата дълбочина” на Турция. Според него е достатъчно е да се обърне внимание на османското й минало. Тогава страната е била един от центровете на световната политика и това силно рефлектира върху съвременната турска държава. В тази държава са се съчетавали кавказки, балкански, туркменски, анадолски и близкоизточни елементи.
Давудоглу твърди, че в светлината на гореизброените географски и исторически особености, Турция е държава с разнообразна национална идентичност. Тя принадлежи както на Близкия изток, така и на Балканите, Кавказ, Средна Азия, Каспийско и Черно море. Според него следователно, от новото правителство се изисква упражняването на нова външна политика, която да гарантира сигурност, както за себе си, така и за своите съседи. Поради тази причина разрешаването на регионалните проблеми и стимулирането на сътрудничеството със съседните страни са от основните приоритети на новия външнополитически курс на турското правителство.

1. Сближаването със Сирия

Турско-сирийските отношения се подобриха по време на управлението на правителсвото на ПСР. Този процес се материализира при посещението на сирийския президент Башар ал Асад в Турция през януари 2004 г., както и по време на последвалата го визита на президента на Турция Абдула Гюл в Сирия през същата година. По време на първата размяна на посещения от този род в историята на отношенията между двете държави се подписват шест протокола за сътрудничество в областта на икономиката, туризма и образованието.

Подобряването на отношенията между двете държави са от особено значение поради две основни причини. Първо, двете страни са на прага на война, само няколко години преди осъществяването на въпросните исторически визити. Запознати припомнят, че през 1998 г. Анкара обвинява директно Дамаск в подкрепа на Кюрдската работническа партия и лично на нейния лидер Абдула Йоджалан. Второ, новата посока в развитието на двустранните отношения се реализира по време, в което Сирия е в състояние на сериозна международна изолация. Последната е предизвикана от Съединените щати поради обвиненията, че Дамаск сътрудничи на бившите служби за сигурност на Садам Хюсеин, както и че организира, финансира и извършва преминаването на доброволци през границата с Ирак, които да се борят срещу американския контингент в тази арабска държава. Обвиненията бяха отправени от бившия държавен секретар на САЩ Колин Пауъл в известното му посещение в Дамаск през май 2003 г. Това стана буквално един месец след отстраняването на Садам Хюсеин от власт.

2. Сближаването с Иран

Турската инициатива за сближаване с Иран също е типичен пример за прилагането на принципа на „стратегическа дълбочина”, който инициира Ахмед Давудоглу. Двете държави са съперници в исторически план. По време на Студената война Анкара многократно е отправяла обвинения към Техеран, че подкрепя ПКК и радикални ислямски фундаменталистки групи. След поемането на кормилото на външната политика от Давудоглу Турция внезапно реши да укрепи своите връзки със съседната ислямска държава. През юли 2004 г. премиерът Ердоган посети иранската столица. Там той подписа договор  за многостранно сътрудничество в областа на икономиката и сигурността, както и за сътрудничество в борбата срещу ПКК. На 15 август 2008 г. иранският президент Ахмединаджад върна визитата. Паралелно с това Турция  подкрепи правото на Иран да притежава  ядрена енергетика за мирни цели. Изненадващото е, че такова развитие във взаимоотношенията между двете държави става на фона на международната изолация, наложена на Иран от страна на САЩ, но също така и в момент, когато иранската ядрена криза е в своя апогей.
 
3. Турция и палестинският въпрос

По време  на управлението на ПСР се наблюдава голяма промяна в турската позиция по отношение на палестинския въпрос. До поемането на властта в Анкара от политическата формация на Реджеб Ердоган стратегическите и военните връзки с Израел са водещите приоритети на политиката на Турция в Близкия Изток. С прилагането на принципа за „стратегическата дълбочина” те не останаха същите. В момент, в който западният свят наложи финансова блокада над правителството на „Хамас” след победата на парламентарните избори през 2006 г., Давудоглу прие в Анкара ръководителя на тази палестинска формация Халед Машал. Въпросният акт предизвика възмущението на Вашингтон и Тел Авив. Трансформацията на турската позиция по отношение на палестинския въпрос ясно се прояви и по време на последната война в Газа. Тогава Ердоган не само защити Хамас, но и категорично обвини Израел в извършване на военни престъпления и геноцид. Може би демонстративното напускане на конференцията в Давос от страна на силния човек в Анкара е най-очевидното доказателство за новата турска позиция по отношение на палестински въпрос.

4. Теорията на неоосманизма

В това отношение Давудоглу приема и доразвива идеите на бившия турски президент Тургут Йозал. Именно по негово време за пръв път се появява терминът „неоосманизъм”. Йозал и другите последователи на тази докрина смятат, че основната причина за упадъка на Турция в близкото минало е прекъсването на връзките на страната с османското наследство. Това от своя страна води до задълбочаването на различията между светската власт и ислямското течение. Въпросните идеолози считат, че погрешно сигурността се е превърнала в основен приоритет на държавната политика, тъй като това е станало за сметка на гарантирането на свободата.

Според привържениците на въпросното учение „неоосманизъм” не означава връщането към миналото или възстановяването на господство над владяни от Османската империя територии. Терминът трябва да получи следните интерпретации. На първо място, Турция трябва да се примири със своята ислямска цивилизационна същност, да  започне да се гордее с османското си минало, с мултикултурния и мултиетническия си характър, както и да разшири свободите в вътре в страната и да работи за сигурността в света. На второ място, трябва да се работи за интернационализация на чувство за величие, гордост и увереност в своите външнополитически действия. На трето място, трябва да се продължи да се поддържа състояние на отвореност и активни контакти със Запада и паралелно с това да се гарантират балансирани отношения с ислямския Изток. ( Телевизия „Ал-Джазира”, 03.05.2009 година).

Квинтесенцията на термина „неоосманизъм" е:

• Във външната политика – гъвкавост, „мека сила”  и игнориране на грубото поведение;
• Във вътрешната политика - по-голяма толерантност към светските порядки у дома и активна дипломация в чужбина, особено в жизненоважните за Турция области (Близкия Изток, Кавказ, Балканите).

Теорията на „цивилизационата трансформация” и „стратегическата дълбочина” ще останат свързани с името на Ахмед Давудоглу и неговия принос в областта на международните отношения и стратегическите изследвания. В близкото минало подобни идейни разработки бяха тотално доминирани от американските и европейските анализатори.

 

 

Безумното брюкселско прахосничество

Докато цяла Европа е принудена да се придържа към стриктни икономии, Европейската комисия (ЕК) харчи на воля. Субсидии се раздават под път и над път. Много от брюкселските милиарди потъват незнайно къде...

Това пише за онлайн изданието на сп. "Шпигел" кореспондентът в Брюксел Ханс-Юрген Шламп.

През уикенда в Брюксел и в посолствата на ЕС по цял свят бе тържествено отбелязан Деня на Европа, на който преди 60 години френският външен министър Робер Шуман нахвърля в своя реч проекта за обединена и мирна Европа. Сега директорът на протокола към Еврокомисията, някой си мосю Жак де Бенст, трябваше да намери подходящ тост за звъна на чашите с шампанско и сътвори: "За ЕС и неговите лидери!".

Европа - голямата бананова република

Това може и да звучи подозрително като полит-химн от Северна Корея, но външнополитическият отдел бе във възторг, че тостът бил "прост и обхващал народа и общността на лидерите му".

още по темата 

Какво безумие - чуди се германската евродепутатка Инге Гресле. За подобни и други безумия, превърнали се междувременно в нещо съвсем нормално за европейските институции, честваният Шуман надали си е и помислял.

Като например историята на продължилата 30 години "Бананова война", с която ЕС затваряше границите си за внос от Южна Америка и облагодетелстваше тропическите плодове от френските и британските колонии.

Сега наистина и последните бариери за внос ще отпаднат, но за утеха Камерун, Брегът на слоновата кост, Гана и няколко Карибски острови ще получат през следващите четири години компенсация от 190 млн. евро.

Така Европа сега субсидира със стотици милиони годишно бананите, отглеждани в Гваделупа или на Канарските острови, консумирани от европейците, а с друга една купчина евро "спонсорира" фиктивни банани, които сега вече не се консумират от европейците.

"Цяла Европа е една бананова република", възмущава се зелената европарламентаристка Франциска Брантнер от тази глупост, след като навсякъде не достигат пари, а тук те се прахосват.

За да може Брюксел да продължи да раздава така великодушно и глобално пари, Еврокомисията иска да прибави от догодина към разходния си бюджет още 5,9%. По-голямата част от средствата, както и досега, ще се насочат към селското стопанство и структурното поощряване. Точно там, където разпределянето на милиардите беше оспорвано и в миналото.

Няколко примера от аграрния бюджет бързо разкриват истината: най-голям индивидуален получател на средства за селското стопанство в България, например, е Галина Димитрова Пейчева-Митева, 27-годишната дъщеря на управлявалия до юли 2009 г. зам.-министър на селското стопанство - 700 хил. евро от касите, за които отговаря баща й.

Няма улики за неправилни действия - в Брюксел никога няма такива. Защото да се проверят евентуални неправомерни постъпки, според един служител от ЕС, било "работа на българските власти".

Никой не го е грижа...

Тъй като Брюксел плаща, но не контролира, то и никой там не се стряска, когато стане известно, че 60 хил. евро съюзни средства, предназначени за подпомагане на селското стопанство, са отишли за един шведски акордеонен клуб, 30 хил. за датски билярд-клуб, 160 хил. за холандски кънкьорски клуб, а 350 хил. за футболен отбор.

Формално вероятно всичко е било коректно, няма доказателства за противното. Но и никой в администрацията на ЕС не е точно запознат. А и никой не го е грижа. Понякога все пак Европарламентът се намесва, както стана сега с плащанията от ЕС за спряната през 2006 г. българска АЕЦ Козлодуй. 500 млн. евро са вече преведени от Брюксел.

Но разграждането на четирите ядрени реактора, за което всъщност бяха предназначени парите, все още не е започнало, възмутиха се парламентаристите. Въпреки това Еврокомисията подготвя плащането на още около 300 млн. Сега Европейската сметна палата ще разследва финансовия провал с реакторите.

Контрольорите от палатата имат и задачата да проверят защо създаването на новата полицейска база данни за издирване СИС 2 се превърна във фиаско: 80 млн. евро развойни средства е вляла ЕК в проекта, много повече от първоначално заплануваната сума. План графикът и тук е бил пресрочен, но СИС 2 така и не функционира.

Източник: "Дойче веле"

БЕЗ КОМЕНТАР

Едно интервю на Марина Шиварова от вестник ШОУ

В. Гн. Джендов, доколкото знам, Вие гледате с някакви резерви на Европейския съюз. Защо? Кои са причините?

 

О. Винаги съм казвал, че най – лошото, което можеше да се случи на България след падането под турско рабство е влизането в Евросъюза. А приемането на еврото, ще е началото на края. Заради тези приказки много хора ме обвиняват в носталгия към миналото незабравимо. Това са пълни глупости!

Чудно ми е защо нямаше референдум за влизане в евросъюза. На времето се повдигна този въпрос. Но тогава политиците отсякоха – „Народът не е дорасъл да взема такова решение!”. Е добре де,  ще питам аз, ами как така пък е дорасъл за да ги избира. Ако някой ми отговори на този въпрос, ще го предложа за Нобелова награда.

От друга страна Англия, Швейцария и Дания, доколкото си спомням не са членки на еврозоната. Е, и какво им има? Нищо! Дори победителя в изборите за водач на английският парламент Дейвид Камерън, до голяма степен събра много гласове защото твърдо заяви, че няма никакво намерение да доближава Англия с Европа. Дори обратно, да започне отдалечавана на позициите. Той да не е глупак? В същото време не само Англия, но Франция и Холандия нямат никакво намерение да дава пари за безумния проект за спасяване на Гърция. А дали гърците някога ще върнат тези 110 милиарда евро – това е тема на друг разговор. Но за мен отговорът е – никога!

 

В. Според Вас може ли да се каже, че настоящото обезценяване на еврото е първата дестабилизация на Европейския съюз?

 

О. Не мисля. Но все пак е някакава индикация за появяване на все по – дълбоки пукнатини. За щастие все повече европейци осъзнават това. В края на краищата защо германци, французи, англицани, скандинавци ще плащата от джоба си, със своите данъци, щото на нашите комшии и другите средизимноморци, предпочитат да го дават по – лежерно? Да сте чували другаде в Европа да има „сиеста”? Няма такова нещо!

 

В.Как ще коментирате случващото се в Гърция?

 

О. Ще коментирам само, че случващото се в Гърция според мен е само началотто на края на Европейския съюз. Сега тя е във фокуса на настоящого сътресение на еврото. Но не забравяйте, че подобни симптоми се наблюдават с все по – голяма сила в Португалия, Испания и Италия. Така наречения Средиземноморски Пояс. Не знам какво толкова му беше проблема да се остави свободното придвижване на пари, стоки и хора в рамките на Европа, и да не се пипа политическата структура. Трябва да се разбере, че бюрократите в Брюксел са си втълпили фикс идеята да създадат една супер държава. Ще ми се да съм още наоколо, за да видя заслуженият им крах.

Няма да повярвате, но идеята за такава държава всъщност е около сто и петдесет годишна. На Дядо Маркс. Още тогава, в първия том на Капитала, той прокламира за Съединени Европейски Щати. Какво да говорим повече? Ще ви кажа нещо, което преди 20 – 25 години го пишеше в западният печат. Там направо се присмиваха, че идеята за Европейски ПОЛИТИЧЕСКИ Съюз се пробутва от млади, амбициозни и непризнати кандидат политици, които не могат да намерят „признание” в собствените си държави. Какво очаквате от такива хора? Само дето сега, хич не ни е до смях! От къде на къде, те ще казват, нашите готвачи по колко пъти на ден да си мият ръцете...

От друга страна, на нашите политици ако не им утърва нещо, веднага вдигат ръце: „Брюксел не дава!” Помнете ми думата, един ден Брюксел няма да го има и България ще бъде едно по – добро място за живеене!

 

В. Обезценяването на еврото как ще се отрази на българската икономика?

 

О. В България икономика няма. България имаше икономика преди 20 години. Наречете ме какъвто си искате, но така беше. Защото ИКОНОМИКА означава тежка индустрия, машиностроене, минна и добивна индустрия. Означава пари вложени в научни изследвания. Пари, които след това се възвръщат много кратно! Това е икономика! При построяването на един кораб, печалбата е 700 процента. Айде ми кажете, колко краставици и домати трябва да бъдат засети, за да може държавата да си прибере същият  размер данъци, като тези при построяването на въпросния кораб? Бургаска област няма да стигне! Една държава, която разчита само на селско стопанство и туризъм е бананова република. Ето в това ни превърнаха от Брюксел – в бананова република. И няма за мирясат докато съвсем не ни унищожат. С какво сме им криви, защо? Аз знам,  но е тема на друг разговор!

 

В. А на българските домакинства то ще се отрази ли? Как?

О. Пагубно! Няма доволно домакинство от слаба икономика. Богата държава се прави от богати хора. Вие виждате ли много такива около вас? Карам кола на газ и за близо месец газта скочи с 10 стотинки. Ами колегите на бензин и дизел! Питайте ги тях. Причина за това е, че на световните пазари горивата и техните деривати се търгуват в долари. А еврото падна и ще продължи за пада точно заради положението в Гърция. Вие не следите световните борси, аз го правя! Комшиите направо му разказаха играта на еврото. Но за съжаление, като най – бедна страна в Европа, ние ще страдаме най – много.  

 

В.Кой е главния виновник за срива на европейската парична единица? Може ли да се говори, че само Гърция е в основата на този срив?

 

О. В никакъв случай не може да се говори, че Гърция е в основата на този срив. Да, причина е кризата. Но тя започна зад океана. Колкото и да не му е приятно на Обама, точно те, американците взривиха валутния и кредитен пазар. Поне си признаха причината, неофициално – алчност, слаб контрол на фондовите пазари и колосални спекулации. Но трябва да се отбележи, че кризата само ускори този процес. Ако я нямаше, Гърция щеше да устиска още 3-4 години. Но плонжа на световната икономика оголи паричните пазари и дупките зейнаха. Най – голямата дупка се оказа Гърция.

 

В. Имаме ли право да твърдим, че обезценяването на еврото ще помогне за по-бързото излизане от кризата?

 

О. Точно обратното! Валутните и фондовите пазари са много чувствителни институции. Те образно казано, могат да се повлияят от това, дали някой държавен глава не го е боляла глава сутринта и гледа накриво. За съжаление е така! Но по – страшното е друго! Много българи си мислят, че като влезем в Еврозоната, отношението евро – лев ще се запази. Пълни глупости! Сега е така, защото сме обвързани с МВФ. Но когато го напуснем, ще се съберат маститите европейски финансисти и ще започнат изчисления за производитевност на труда, минимален жизнен стандарт, национални традиции в потреблението... Ще започната да вадят формули, които само те си разбират, идекси, коефициенти и какво ли не още. Ако си мислите, че съотношението ще се запази – жестоко се лъжете! Ако еврото излезе по – малко от 3.5 – 4.5 лева, ще сме големи щастливци. Но ме съмнява!

 

В. Стабилна ли е банковата система у нас?

 

О. След банковите колапси преди двайсетина години, мисля че банкерите си взеха урок. Има минимален гарантиран влог, банките не боравят с финансови инструменти като тези зад океана, държат се задължителни парични резерви в централния депозитар и ред други елементи, обезпечаващи една стабилна и функционираща банкова система. Да, мисля, че са стабилни. Но да му мислят хората с много пари! Аз нямам, така че не ми пука!

 

В. Има ли начин еврото да се стабилизира? Как?

 

О. Както казах, в Брюксел искат да превърнат еврото в НАЦИОНАЛНА  валута. Но за да бъде тази валута стабилна, въпросната нация, в случая цяла Европа трябва да има стабилна икономика. Силна икономика! Пак се връщаме към деликатния въпрос за работливия север и мързеливия юг. Да не стигаме до крайности, но само се опитайте да сравните икономиките на скандинавските страни и тези на средиземноморците!? Няма дори и база за сравнение.

 

В. Как Ви се струват думите на Бойко Борисов, който в интервю на BTV съобщи, че не желае в медиите да се говори за банките. Според него ако се шуми по този въпрос, информацията ще подплаши българските вложители и те ще тръгнат да теглят парите си от банките.

 

О. Не съм му фен, но ще призная, че това е едно от малкото неща, с които ще се съглася с него. Дайте, да не дърпаме дявола за опашката!

 

В. Идва ли краят на еврото?

 

О. Не знам какво разбирате под „Край на еврото”! И за какви срокове говорим! До края на годината, няма да стане. Но след 7 – 10 години, съм убеден,че все повече страни ще предпочетат собствената си валута, както беше в началото. Не забравяйте реакцията на Полша по този въпрос. Когато поляците видяха какво става, или по – точно какво се върши с Гърция, започнаха да дават заден ход за влизане в еврозоната. А поляците, определено са един умен народ. И не само те! Имам една мечта – в България да въведем еврото, след като то бъде прието и в Англия. Нещо което никога няма да стане!

Манифест на движението

БЪЛГАРИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ!

БЛОГЪРИ ЗА БЪЛГАРИЯ!

B4B!

 

Нощта ражда из мъртва утроба...

Вековната злоба на роба...

Своят пурпурен гняв...

Величав...

 

Гео Милев

 

Няма по - силни думи, от тези на един поет, заради идеите си изгорен жив в пещта на локомотив, които да докажат, че положението в България е достигнало точката на кипене. Връщане назад няма! Всяко по – нататъшно чакане, ослушване и взор за помощ от вън е излишно. Дойде време сами да вземем нещата в свои, български ръце.

На всяко родено българче се падат по две турски деца и четири цигански деца.

След двадесет години повече от половината по улиците на България ще бъдат цигани и турци.

Не желая да живея в държава, в която ако ударя циганин ще влезна в затвора. А ако циганин ме удари, ще стане национален герой.

Вие желаете ли?

Време е да се обединим!

 

Част от стъпките, които трябва да се предприемат за опазване чистотата на българската нация:

-         Временно въвеждане на смъртното наказание. Всички присъди то 25 год. "до живот” автоматически да се трансформират в смъртни присъди и да се изпълнят незабавно.

-         Никакви отстъпки и компромиси с Брюксел. Той следва директивата за унищожаване на Българската държава.

-         Да се въведа законът RICO за борба с организираната престъпност./ очаквайте пояснения./

-         Да се свика Велико Народно Събрание, на което де се промени Конституцията. България трябва да стане Президентска Република.

-         Всички по- важни дела да се решават чрез референдум.

-         Да се спре изплащането на детски надбавки за повече от 3/три/ деца. При положение, че българчетата взимат 35 лв. а циганетата 100 лв. цялата реализирана икономия да се разпредели за повишаване на пенсиите, увеличаване на детските за първо, второ и трето дете в размер от 250 до 450 лв.

-         Да се организират и въведат Доброволните отряди на трудещите се, които да следят за редът по места. Особено около училищата и местата където се събират младежи. Да им се даде право на „граждански арест”. Това е с цел изчистването на наркопласьорите около училищата и на улицата.

-         Да се организира младежка „Национална гвардия”. В нея преимуществено да се привличат футболните ултраси. Те да се грижат да редът и законноста около циганските квартали и гета.

-         Изрядните платци да се изведът от циганските гета и да се настанят в държавни жилища. В гетата да се въведе режим на тока и водата, докато все повече цигани не разберат, че е по – добре да си плащат задълженията.

-         Да се организират квалификационни курсове за циганите и циганките. На тях да се ограмотяват. Ако откажат 3/три/ предложения, да им се спират всякакви помощи.

-         За срок от 30 + 20 години да се забрани строежът на нови джамии в България.

-         Да се ревизират всички договори за придобиване на движимо и недвижимо имущество, фирмено и акционерно участие с пари получени от ислямски държави и Турция.

-         Всячески да се попречи на Турция да влезе в Европейския Съюз. Последното ще бъде пагубно за България.

-         България трябва да се управлява от Експертно правителство а не партийно.

-         Трябва да се работи неуморно за възражване на тежката промишленост. Държава, която разчита само на селско стопанство и туризъм, е бананова република. Точно така искат да ни превърнат в Брюксел. Такава държаве е по – лесна за манипулиране и унищожаване.

-         Максимално да се задържи въвеждането на еврото като разменна парична единица, докато не се разпаде самият Съюз. Най – лошата новина за България след падането под турско робство е влизането в Европейския съюз. А когато въведем еврото – това ще е НАЧАЛОТО НА КРАЯ!

 

 

Това е Манифест на движението Блогъри за България. Той постоянно ще се обновява с все по – нови и нови точки и идеи за подобряване на живота и повишаване националното самосъзнание на българите..

Уважаеми колеги, всички препоръки, идеи, мнения, коментари и критики са добре дошли.

Георги Джендов

www.georgesavoy.blog.bg

 

 

На този линк гласувайте, дали трябва да се плащат детски надбавки за повече от 3/три/деца.

БЪЛГАРИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ

http://polls.bg/poll/id/trabva_li_da_se_plashtat_detski_nadbavki_za_poveche_ot_tri_detsa-520

Очаквайте още анкети!

Пиратството – кой и защо плаща цената?

Почти не минава месец световните агенции да не отразят поредното брутално нападение върху търговски кораб в Аденският залив. Ние българите сме особено чувствителни на тази тема. защото много често на похитените кораби има и наши моряци. И като съвсем обикновенни хора си задаваме въпросите: „Къде са великите флоти, Щатите, НАТО? Не може ли веднъж за винаги да се сложи край на тези безобразия?”

За съжаление отговорът не е толкова прост. Нека не се заблуждаваме! Има професии, които не остаряват и занаяти които не се забравят.

Още в момента, в който човек е разбрал, че може да се носи по вълните на нещо направено от дърво, са му светнали една – две идеи. Не е учудващо, че първото документирано нападение датира още от 1350 г. пр. Хр. когато пиратски кораби са опустошавали Северна Африка.

И така, от тогава до наши дни. Разликата е, че сега целите са по – големи, плячката по – богата и „морските хора”, по – добре екипирани. Едва ли някой си е задавал въпроса, от къде тези гърчави рибарчета с годишен доход от 500 долара могат да се сдобият с бързи лодки, мощни извънбордови двигатели, оръжие, боеприпаси и най – модерна навигационна техника?

Оказва се, че не е толкова сложно. Въпрос на „инвестиране”. Нужни са между 50 и 250 хиляди долара. С първата сума се класират инвеститори от ниската категория. Те влизат в бизнеса на акционерен принцип. Ако се съберът трима, парите ще са достатъчни за пълното обурудване на два бързи катера, плюс необходимото военно и електронно снаряжение. Но тогава тези наемници ще са в състояние да навигират и нападат своята плячка на сравнително близко разстояние от брега. Това винаги ще ги изложи на риска да бъдат заловени и изправени пред африканската Темида. За разлика от нашето атавистично правосъдие, на черният континет, то е бързо и ефикасно. За две седмици осъдените пирати ще получат 20 /двадесет/ години затвор, без право на ожалавне. И до тук с мечтите за ранно пенсиониране.

Но ако инвестицията е в горната граница от 250 000 долара, шансът за успех на пиратското поприще е заначително по – реален. Тайната се състои в „кораба - майка”. Сравнително по – голяма гемия с обхват на плаване до 1000 и повече километра от брега. Там, където големите кораби са най – уязвими. Те качват на борда си малките катери и при фиксиране на подходящият кораб ги пускат на вода, готови да атакуват.

Веднага изниква въпросът: „Добре де, как избират жертвата си?”. Оказва се, че и това никак не е трудно. Сериозните инвеститори имат хора във всички пристанища, от които потенциалните цели се отправят на прехода през Аденския залив. Знае се всичко за кораба – екипаж, карго, регистрация. Руски и израелски кораби не е препоръчително да се нападат. Сещате се защо! Там не се предават, там стрелят на месо. За това до сега, такива корита фира не са давали.

Другият начин за набиране на информация са сайтовете на корабните агенции и британската застрахователна агенция Lloyds. Срещу минимален абонамент и логване може да се научи всичко, за всеки съд на вода в световният океан. При сериозна инвестиция са готови да сътрудничат и митническите служители в пристанищата, и застрахователите.

Колкото по – добра е подготовката, толкова шансовете за успешен удар са по – високи.

Атаките обикновенно се случват през нощта между 01.00 и 05.30, когато екипажът спи и само дежурната вахта на мостика следи за навигационните уреди. Работата на корабните двигатели приглушава шумът от приближаващите бързи лодки, и звукът от мятането на металните куки. Ако екипажът не е подготвен, всичко приключва в рамките на 2 – 3 минути.

Оказва се обаче, че екипажите са все по – подготвени. Докато през 2008 г. от 111 атаки, 42 са били успешни, то през последните четири месеца на 2009 от 114 нападения, само 29 кораба са били отвлечени. Но веднага се налага факта, че само 10 % от нападенията се докладват. И то само в случаите на нанесени щети или загинал член на екипажа. Никой уважаващ себе си капитан не желае цяла седмица, крайно некомпетентни африкански полицаи да се мотаят из корабът му. При 50 000 долара дневен наем за кораб от среден клас, загубите са огромни. Да не говорим за петролните танкери, където цената стартира от 125 000 долара на ден.

Да, пиратството си има своя цена. Но тя е толкова нищожна, че обяснява вялите опити на великите военни държави да го ограничат. Защо? През Аденския залив годишно преминават между 22 000 и 30 000 кораба. Карго оборота достига изумителните 80 000 000 000 /осемдесет милиарда/ долара на година. Когато се сумира загубата от платените откупи излиза, че загубата се свежда само до някакви си мижави 0,167% от този оборот. При тази нищожна обща загуба, корабните компании предпочитат да си платят на пиратите, от колкото да наемат скъпо струваща охрана. Защото охраната им е най – малкия проблем. Постоянно растящите застрахователни полици са на път да изпратят малките корабни превозвачи в историята. За общо карго от 50 милиона долара на кораб, само таксата „военен риск” е нарастнала от 10 000 на 62 500 долара. От нормалните 25 и 50 долара за 20 и 40 футов контейнер, същата такса е скочила съответно на 50 и 100 долара. И това са пари, които се дават на фирмата превозвач. Супер - контейнеровозите превозват между 3000 и 5 000 контейнера. Големите превозвачи имат по повече от 20 – 30 кораба. Не е необходимо да си ракетен инженер за да разбереш, че в крайна сметка, едни колосални суми за евентуален откуп, се събират напред. От клиентите на самата корабната агенция. И в крайна сметка, като минеш между капките, парите остават в превозвача. А както вече отбелязахме, все повече кораби се разминават с отвличането. Че тези такси се отразяват върху цената на превозваната стока, това е отделна тема. Като прибавим и 600 000 долара за преминаване на танкер през Суецкият канал, нещата започват да изглеждат доста обезпокоително. За това много корабни превозвачи оглеждат възможността, за по – сигурно да прибавят 6 000 км. към преходът си, и да преминават през нос Добра Надежда. Но това пък е лоша новина за крайните потребители. Защото резултатът ще се отрази в забавяне на производството, престой и неустойки за производителя и търговеца в страната получател.

Но както се сещате, това е последна грижа на пиратите. Младо момче, което само охранява плененият вече кораб получава 1 000 долара. Това са му парите, които би спечели за цели две години, ако въобще си намери работа. В държавите от които произхождат морските разбойници, редът, законноста и сигурността се само понятия. Религиозните, етнически и племенни битки са сурово ежедневие. Бедността, гладът и нищетата са яврения толкова неизкореними, колкото и наглата корупция на местните управници. Оръжието са продава на улицата, и единствената надежда за някакъв по – свястен живот са големите кораби зад хоризонта и безценният им екипаж. За животът на който, само за месец – два се прибират по два милиона долара.

И ако малкия сополанко само за варденето взима 1 000 долара, 30 % отиват при „инвеститорите”, 20% за местната управа, а останалите 50% се разпределят между самите пирати – всеки му според заслугите. Разбира се, след приспадане на разходите, зареждане и подготовка за ново излизане в океана.

За това толкова ли е чудно, че в разкъсваната от военни конфликти и отчайваща бедност Сомалия, кървавото цвете на тази брутална професия намира толкова благодатна почва? И колкото да ни е неприятно, това цвете ще продължава да избуява, и пръска отравните си семена.

Защото за съжаление, всичко опира до политическата воля. А когато тази воля не е икономически дефинирана, и загубите от пиратската дейност да толкова „нищожни”, а ги плащаме всички ние, отново и за кой ли път, водещата новина ще е за поредният отвлечен кораб.

Георги ДЖЕНДОВ

www.georgesavoy.com

Пиратството в древното средиземноморие

Около 100-та година пр. Хр. гръцкият историк Плутарх пръв си дал трудът да дефинира пиратството. Той го определил като: „този, който атакува без законово основание не само кораби, но и морски градове.” Пиратството за пръв път е описано от друг гениален грък – Омир в неговите Одисея и Илиада.

В тази връзка – една мисъл. Добре, че Троянската война траяла само 10 години. Иначе, ако беше 20 – 30 години…как ще накараш войниците си да ходят да се трепят за някакъв бабишкер…

Самата дума „пират”- „pierato” за пръв път се използва от римският историк Полибиус. Според приетата през 1982 г. от ООН Конвенция по Морските Закони, пиратството е :” …нелегален акт на насилие, задържане и отнемане…извършени от екипажа или пасажерите на един кораб срещу друг кораб /или самолет/… или хора или собственост на този кораб…”

Обикновенно пиратството се извършва в международни води, извън охранявани или контролирани райони. Най – често е резултат на липса или невъзможност за охрана на морските пътища. Ситуации, които обикновено се създават при наличие на нестабилна политическа обстановка в дадена страна, или местните натоварени с това задължение, са ангажирани в някакви военни действия или конфликти. Защо ли ни е толкова познато? Но за Судан и Африканският Рог, по – нататък.

Въпреки, че мъдрият елин е дефинирал пиратството чак през 100-та г. в древното средиземноморие то се е появило още през 14 век пр. Хр. Явно в момента, в който човека е проумял, че може да се носи по морето, върху нещо направено от дърво, са му светнали някои идеи. Че може да го ползва не само за кеф, или разнасяне на разни сандъци, амфори и торби с жито.

Финикийци, Гърци, Римляни, че дори и Картагенци доста успешно са съчетавали търговската дейност с пиратството. Още преди 34 века, по времето на Фаро Ехнатон, някой си е направил труда да зачегърта глинените плочки и да опише морските атаки в Северна Африка. „Морските хора” не били глупаци, и разбира се, първо взели на мушка процъвтяващият Египет.

Но иначе, по – стройна хронология на пиратството се появява след 340 г. отсам Христа. През нея година атиняните направили дълбок поклон на Клеомис, владетел на Метамна от Лезбос. Той благородно платил откуп за няколко техни знатни граждани, които внезапно се оказали в плен на пиратите.

Друг замесен в пиратски истории е владетелят на Самос, Поликрат. Той вероломно се възползвал от фестивала в чест на Хера, който мирните самосци весело празнували извън градските стени. Кръвопролитието било на лице. Но имало още една малка пречка. Трябвало да споделя властта с двамата си братя. Това явно, не му било по вкуса. И без да му мигне окото, организирал тяхното преждевременно нанасяне при боговете. Сиреч, убил ги. И за да манифестира окончателният си статут на сатрап, спретнал флотилийка от 100 кораба, за които нападенията, убийствата и плячкосването станали ежедневие. Черната му слава дълго се носела по морските вълни.

Следващият век на хоризонта се появили римляните и започнали да завладяват къде, какво им падне.

Достолепните сенатори, кой знае защо не намирали политическа воля да се справят с туморът на морето. Може би, защото пиратството било в техен интерес. То ги снабдявало с десетки хиляди роби, които да превиват гръб в обширните им владения. Втората причина била нарушаването на търговия с жито. Така се повишавала цената на това жито, което се отглеждало в споменатите имения.

Въпреки, че пиратите извършвали своите кървави набези из цялото средиземноморие, те все пак се концентрирали към главните морски маршрути. По тях се пренасяли стоки от Испанските провинции и Африка. На изток стоковия поток тръгвал от Македония, Гърция, Сирия и Египет. За да бъдат по – близо до плячката си, те си харесали крайбрежието на днешна Турция. Районът бил познат като Силиция Трахея. Силно начупената крайбрежна линия предлагала удобни и защитени от любопитни погледи и лошо време места за хвърляне на котва.

По същото време влиянието на Рим растяло и градовете по сирийското крайбрежие и Родос отбелязали своят позорен упадък. Прокрадва се историческата теза, че след унищожаването на тези кралства, защитата от пиратите драстично намаляла. След като сринали Картаген, центурионите се усетили, че май малко са се поувлекли. Картаген държал под контрол африканското крайбрежие и морските разбойници гледали да го заобикалят. Но след като този важен контролен фактор изчезнал сред пламъци и кръв, те отново се завърнали. Дали от военнолюбие или от алчност, но римляните доста се поувлекли в своите военни занимания и изоставили охраната на морските градове. Много от техните управници влезли в комбина с пиратите. И срещу съответното заплащане осигурявали мир и спокойствие за подопечните си.

Това хич не устройвало Рим и била издадена депеша, че всеки град който имал вземане-даване с пиратите ще бъде глобяван с 200 000 сестера. Много пари за онова време!

Но това явно нямало желаният ефект, защото пиратството така се разрастнало, че поставяло под въпрос съществуването на самата империя. Най – накрая, на тогите в Рим им писнало от цялата тази простотия и решили веднъж завинаги да сложат край на проблема. Тази височайша чест се паднала на римският командир Помпей. Но как? Дали му армия от 120 000 войници, 4 000 конника и 270 кораба. На разположение имал и 6 000 таланта. Маса пари за онова време. Помпей създал брилянтен план за решаване на проблема. Фиксирал 13 района в които да изолира пиратите по суша. Отговорникът на всеки район бил лично отговорен за редуциране на пиратската дейност. За 40 дни Помпей изтарашил за пирати западното крайбреже и се отправил на изток. Името и репутацията му препускали пред него и пирати се видел в чудо. Много от тях, след обещание за амнистия се предали. След този акт на великодушие, и със спестените от кървавите набези пари, много от тях заживели нормален човешки живот.

Цялат операция по прочистването отнела 3 /три/ месеца. След тези три месеца пиратите вече не били заплаха за римската флота и търговските кораби.

Докато не се появили берберите и сарацините…Но за тях, следващият път.

Георги ДЖЕНОВ

www.georgesavoy.blog.com